Сепна се от някакво движение близо до силовата преграда. Втренчи се в утренния полумрак. Само на няколко метра право към тях пълзеше проблясаща лента. Змията се извиваше по пясъка и тихо съскаше. Достигна преградата и дори не се стресна — премина я и се насочи към Сам. На него не му остана нищо друго, освен да вдигне карабината си и със всичка сила да спусне приклада точно върху главата на влечугото. Плисна кръв, гъвкавото тяло се замята като камшик, но скоро замря.
— Горкото същество — отвори едното си око Алекс, — не беше дори отровно.
— Но става за ядене.
— А-ха! Какви ниски чувства те ръководят…
— Добре си ти със заредените акумулатори.
— Те никога не се разреждат. Горкото животинче, колко доверчиво се приближи до тебе, а ти, вместо да се зарадваш на това, употреби груба сила… Добре… Добре… Хвърли я навън. Сега ще те нахраня с нещо далеч по-вкусно и хранително.
— Можеше да го сториш снощи.
— Бих могъл, но понякога не съм много съобразителен. Нима, аз конят-робот съм виновен, че природата-майка ви е конструирала така нелепо.
След произнасянето на последната дума, от вътрешността на стоманеното тяло излезе някаква плоска плоча, топла на пипане, с ароматна миризма и апетитен вид.
Сам побърза да забие зъбите си в неочакваното лакомство. Силите бързо се върнаха в отпочиналото тяло, а заедно с тях се върна и способността да мисли логично.
— Как тази змия успя да премине силовото поле? — запита той гласно, без да адресира въпроса си към Алекс.
— И аз се чудя — допълни конят. — Изглежда някой е приложил особен вид техническа магия. Но какво иска да ни предупреди? Че пътя нататък е безопасен… или следващият посетител ще бъде…
Така загадката остана неразрешена.
Вдигнатият облак прах означи пътя им. Когато улегна, с площадката на която бе разположена палатката им станаха някои странни неща. Отначало пясъкът се размърда и неравностите изчезнаха. Мъртвото тяло трепна, раната отрони две капки кръв и започна да зараства. Минута по-късно змията, здрава и читава, изсъска с раздвоения си език, надигна глава, огледа се и като видя, че нищо няма да смути спокойствието и, се сви на кълбо точно в центъра на кръга и когато замря, изведнъж изчезна.
А двамата конника с черни наметала и железни лица, които преминаха наблизо, си казаха няколко думи, при което не се чу нито звук и също се стопиха съвършено безшумно.
Пустинята отново придоби безрадостния си безжизнен вид. Цареше пълно спокойствие. Вятърът бе стихнал. Единствено въздухът потръпваше горещо.
Сам изтри капчиците пот по челото. Тръсна глава и се закова изненадан. Преди малко виждаше едно нещо съвсем иначе. И въпреки че нещото беше много далече, и очите му не бяха в състояние да преодолеят пясъчните дюни, бе сигурен, че проблясъците на чужди възприятия в мозъка му, изглеждаха истински.
Привечер стана просто непоносимо. Изви се вятър и вдигна облачета прах и ситен пясък. Жегата, вместо да отслабне, рязко се усили. Поиска му се да пие вода, но конят решитерно се възпротиви да надхвърли предвидената дневна дажба. Сам напразно се опитваше да овлажни със слюнка устните си, а те, напукани и дебели, предаваха болката направо във врящия мозък. Огромна буца бе заседнала на гърлото и напразно се опитваше да я преглътне.
— Искам да пия — молеше Сам, като изгаряше от вътрешен срам, пред необходимостта да се унижава.
— Не ми е възможно — сряза го Алекс. — Имам в себе си само четиридесет литра чиста вода за пиене и съм принуден да ти отпускам дневно по литър…
— Искаш да кажеш, че…
— Позна! Нашето пътешествие ще продължи точно четиридесет дена.
— А защо не тридесет и девет или четиридесет и един?
— Не е разрешено.
— Кой може да ни заповядва тук?
— Това никой не знае. Оракулът е само изразител на висшите желания.
— Препускай право към Смоуки. След час искам да съм там!
— Забранено е! Бих го сторил, но зная, че това ще бъде началото на края ми.
— Нима някой е в състояние да унищожи робот като теб?
— Ти дори не можеш да си представиш, колко близо съм до гибелта. Казват, че роботите нямали чувства, но не им вярвай. В мен се е вселил страх. Не ми задавай повече неудобни въпроси. Мозъкът ми може да се пръсне. Моля те, възприемай нещата, такива, каквито ни ги поднасят и не се противи.
— Умирам от жажда. Жегата ме изсушава.
— Така кажи, човече — възрадва се Алекс. — Бързо ще се справя с температурата.
Силовият пашкул обви Сам и приятната хладина пропълзя по тялото. Защо това изчадие механическо не го направи по-рано? Четиридесет дни? Е, по-добре е от четиридесет години! Доволен беше и от тази малка победа.