Всъщност, кой ще се грижи за говедата в ранчото?
— Оракулът ни закриля — поясни Алекс, — но съществуват сили, желаещи нашия неуспех. Пред нас е смърт. След нас е смърт. Безопасният път криволичи и непрекъснато се променя.
Сам не каза нито дума. Усети се дребна прашинка попаднала в центъра на урагана и мятана на всички страни. Стисна устни и юмруци. Ще се бори, ще се бори и ще победи! А това означаваше да излезе жив от пустинята!
Мракът запълзя бавно и неуморно като тежък валяк и щом покри всичко с черната си мантия, на небето засвяткаха бисерни звезди — огромни и тържествени те вселяваха в душата на човека приятно спокойствие. Роботът сякаш усети нямата молба и преобразува седлото в тясно легло. Сам се настани и доверчиво допря буза до парещия корпус…
На сутринта Алекс дълго се колеба. Тръгваше в една посока, спираше, завиваше ту наляво, ту надясно, връщаше се, отново поемаше напред… Сам предпочете да не пита. Попиваше с очи гледката и се опитваше да запомни всяка гънка на пустинята.
Напразни усилия!
Изкачваха се по някакъв вълнист склон. Отронващите се под копитата камъчета с тих шепот се търкаляха надолу. Когато изкачиха върха пред тях се простря китна градина.
Не беше мираж. В центъра на пустинята някой бе успял да сътвори най-прелестното кътче на вселената. От растенията се изтръгваше нежен аромат, придружен от още по-нежна музика.
— Напразно се опитвах да избягам — изцвили Алекс.
— Не ми прилича на мираж? — прошепна Сам.
— По-лошо е — изсъска Алекс, — клопка, от която няма начин да избягаме…
Ръката на Сам мигновено се сви и хвана дръжката на пистолета.
— Опасността е още далече — поклати нервно глава конят. — Не се изсилвай напразно. Остави оръжието на мира. Ако се наложи да използуваме подобни груби средства, ще те предупредя навреме.
Направиха няколко крачки напред и щом се озоваха в тревното поле, картината веднага се промени. Великолепието се оказа безжизнено. Сухите стебла се пукаха с лек трясък под копитата. Цветовете се разсипваха на ситен прах от полъха на раздвижвания въздух. Така разрушената и осквернена красота полепна по телата на Сам и Алекс.
— Боже Господи! — изстена Сам при внезапното преобразяване на месността. — Всичко е било сухо, а ние го унищожаваме!
— Не бързай да се обвиняваш — предупреди Алекс. — Тепърва ни очаква страшното.
И копитата грубо зачаткаха по вкаменената почва.
Къщата изникна внезапно. Изглеждаше напълно обитаема. Прозорците бяха плътно затворени. Пердетата — вдигнати. А входната врата — гостоприемно отворена.
Очакваха ги.
— Нима тук, в пустинята, живее някой?
— Стана най-лошото — процеди Алекс, без да му обръща внимание. — През цялото време се опитвах да го избегна, но така било писано, попаднахме пред Блуждаещия Дом.
— Какво му е страшното?
— Откъде да знам — призна си конят. — Казват, че който е влязъл, не е излязъл.
— Тогава да я заобиколим — предложи Сам, — карай вляво.
Алекс се разсмя с конски акцент, но се подчини на заповедта.
Къщата се измести и отново се оказа пред тях, този път значително по-близо.
— Е, разбра ли — занарежда конят, — същността на проблема? Накъдето и да тръгнеш, къщата ще бъде пред нас. Съдбата ни е такава: трябва да влезем вътре.
— Ти върви, аз оставам вън.
— А-а-а, не! — възмути се Алекс. — В никакъв случай няма да допусна подобна дискриминация.
— Да поччакаме, може би това е просто един хубав мираж, който ще благоволи да се махне…
— Изглежда, когато си бил малък, са ти разказвали много приказки. Все още вярваш на чудеса.
— Тогава, да тръгваме — с половин уста се съгласи Сам.
— Отново не съм съгласен.
— Така ли? Да вървя сам, а? — сети се най-после Сам.
— Аз мога да почакам — изясни се Алекс. — Какво представляват за мен няколко века. Познаваш добре характера ми. Достатъчно съм търпелив. И същевременно предпазлив. Този, който ни дебне вътре, едва ли ще изтрае…
— Разбрах добре. Върви и умирай!
— Казал ли съм подобно нещо?
— Но се подразбира…
Конят просто изцвили от удоволствие.
— Съжалявам, Сам. Друга алтернатива нямаш. Мога да те храня още месец, да те поя — месец, но след това ще се превърнеш в…
Той не завърши изречението си, но след известно мълчание продължи:
— Няма да те измъчвам повече — продължи конят с нежен примамлив глас. — Спомни си: Оракулът ще те закриля три дни. Два минаха. През оставащия трябва да се справиш с къщата.
— Тогава, защо трябва да ме изоставиш?
— Ами… тебе те закрилят, а мене не!
— О! Ти си бил страхливец!
— Кажи, че съм придобил чувство за функционална цялост. Имаш ли цел — съществуването ти вече не е безмислено.