— Дълбоко съм ви благодарен за своевременното избавление и за това име — отговори Кит. — Ето че съм кръстец за втори път. Отсега нататък ще настоявам винаги да ме наричат Белю Пушилката. Това е силно име, име със съдържание.
Той замълча и изведнъж продължи със свиреп тон и изражение:
— Знаете ли какво ще направя? Ще се върна в Щатите. Ще се оженя. Ще отгледам цял куп деца. И някой ден, когато се сгъстяват вечерните сенки, ще събера тези деца около себе си и ще им разкажа за мъките и изпитанията, през които съм минал на Чилкутския път. И ако те не заплачат… повтарям: ако не заплачат, ще им дръпна такъв бой, че душичките им да излязат!
VIII
Изведнъж настъпи полярната зима. Земята се покри с една педя сняг, а в тихите вирчета, въпреки жестоките ветрове, се образуваше лед. Една привечер, когато вятърът беше поутихнал, Кит и Джон Белю помогнаха на братовчедите да натоварят лодката и я изпратиха с поглед, докато тя се изгуби в бушуващата пад езерото виелица.
— А сега да се наспим и да потеглим по-раничко утре сутринта — каза Джон Белю. — Ако не ни задържи бурята на върха, утре вечер ще сме в Дайи и ако имаме късмет да хванем някой параход, след една седмица ще сме в Сан Франциско.
— Хареса ли ти се почивката? — разсеяно го понита Кит.
Станът им през тази последна нощ край езерото Линдерман представляваше печални останки. Братовчедите бяха взели всичко, което можеше да се използува, включително и палатката. Изпокъсан брезент, опънат като заслон от вятъра, отчасти ги пазеше от снежната буря. Вечеря си сготвиха на открит огън в две очукани и бракувани походни тенджерки. Бяха им останали само одеялата и храна за няколко пъти.
Щом замина лодката, Кит стана разсеян и неспокоен.
Чичото забеляза състоянието му, но го отдаде на отпускането след непосилния труд. Докато вечеряха, Кит заговори само веднъж.
— Почтени чичо — каза той ни в клин, ни в ръкав, — бих искал отсега нататък да ме наричаш Пушилката. Малко ли пушилка вдигнах по този път, а?
След няколко минути той се запъти към селището от палатки, служещи за подслон на златотърсачите, които още пренасяха снаряжението си или правеха лодки. Той се забави няколко часа, а когато се върна и се мушна под одеялата, Джон Белю вече спеше.
В мрака на ветровитата сутрин Кит се измъкна, по чорапи напали огън, размрази край него втвърдилите се обувки, сетне свари кафе и опържи бекон. Това беше студена, печална закуска. Щом свършиха да ядат, те стегнаха одеялата. Когато Джон Белю се обърна, за да потегли към Чилкутската пътека, Кит му протегна ръка.
— Сбогом, почтени чичо — рече той.
Джон Белю го изгледа и изпсува от изненада.
— Не забравяй, че името ми е Пушилката — промърмори Кит.
— Какво смяташ да правиш?
Кит махна с ръка към север, там някъде отвъд бушуващото езеро.
— Има ли смисъл да се връщам, след като съм стигнал дотук? — попита той. — Освен това аз вкусих от месото и то ми се услади. Аз продължавам.
— Ти нямаш пукната пара — възрази Джон Белю. — Нямаш никакво снаряжение.
— Намерих си работа. Хубавичко виж своя племенник Кристофър Белю Пушилката! Той е на служба, Слуга на един джентълмен. Ще получава сто и петдесет долара на месец и храна. Той заминава за Доусън с две контета и още един слуга; заминава като готвач, лодкар и момче за всичко. A O’Xapa и „Талаз“ да вървят по дяволите! Сбогом.
Джон Белю се слиса и можа само да промълви:
— Не разбирам.
— Казват, че на Юкон имало много мечки… обясни му Кит. — Е, аз имам само един чифт долни гащи й сега отивам за мечо месо, това е всичко.
МЕСОТО
I
Половината от времето виеше фъртуна и Белю Пушилката, залитайки, вървеше срещу нея по брега. Там, в сивия здрач, товареха десетина лодки със скъпоценно снаряжение, пренесено през Чилкут. Това бяха неугледни лодки, направени от ръчно нарязани на дъски зелени елхови дървета, лодки, сглобени от хора, които не разбираха от тази работа. Една от тях, вече натоварена, тъкмо тръгваше и Кит спря да погледа.
Вятърът, който беше попътен навътре в езерото, тука духаше направо срещу брега и вдигаше грозни вълни в плитчините. Хората от заминаващата лодка газеха във водата с високи гумени ботуши и я бутаха към по-дълбокото. Те се опитаха два пъти. Но щом се покатерваха в лодката, вятърът я връщаше назад и тя засядаше в плитчината. Кит забеляза, че пръските по лодката веднага се заледяваха. При третия опит те донякъде успяха: последните двама, които се качиха, бяха мокри до кръста, но лодката заплува. Те загребаха несръчно с тежките гребла и бавно се отдалечиха от брега. После вдигнаха платно, направено от одеяла, но вихрушката го отнесе и те се озоваха за трети път на замръзващия бряг.