Без да губят време, индианците го взеха в плен, Пушилката не беше въоръжен и не му оставаше друго, освен да се предаде. Те разпределиха товара на шейната в пътните си торби, а на Пушилката дадоха да носи двата кожени спални чувала — неговия и Малчовия. Кучетата разпрегнаха, а когато Пушилката запротестира, един от тях със знаци му обясни, че пътят е твърде труден за шейна. Пушилката се преклони пред неизбежността, остави шейната, забита в снега на брега над потока, и закрачи със своите поробители. През вододела на север те слязоха при елите, които Пушилката беше зърнал предишния подиробед. Десетина мили те вървяха по потока, но го изоставиха там, където той извиваше на запад, и се насочиха право на изток, нагоре по тесен приток.
Първата вечер спряха да нощуват на място, където някой бе станувал няколко дни. Тука имаше хранилище е доста сушена сьомга и сушено месо, които индианците прибавиха към своя товар. От този стан излизаха следи от много снегоходки — на хората, хванали Малчо, реши Пушилката — и преди да се мръкне, успя да различи дирите, оставени от по-тесните снегоходки на Малчо. Със знаци той запита индианците, а те утвърдително закимаха и посочиха ма север.
През следващите дни те все му сочеха на север, а и пъртината, която извиваше и криволеше между хаос от настръхнали зъбери, също водеше на север. Пътят в този мрачен снежен пустош, като че ли бе преграден от всички страни и въпреки това пъртината лъкатушеше, виеше се, изкачваше се по ниски бърда и отбягваше по високите и непристъпни планински вериги. Снегът беше по-дълбок, отколкото в долините по-долу, и всяка крачка представляваше непосилно проправяме на път със снегоходките. Но индианците, всичките младежи, вървяха леко и бързо и Пушилката не можеше да не се почувствува горд от това, че лесно върви в крак с тях.
Те бяха калени от много пътуване, а да употребяват снегоходки бяха научени от детството си; но въпреки това здравословното състояние на Пушилката беше такова, че преходът не представляваше по-голямо изпитание за него, отколкото за тях.
За шест дни те стигнаха и минаха главния проход, нисък в сравнение с планините, които прекосяваше, и все пак страхотно висок и стръмен, недостъпен за натоварени шейни. Още пет дена криволичене по извиващ все по-ниско и по-ниско път ги изведе на широката хълмиста равнина, открита преди десет години от Ла Перл. Пушилката я позна от пръв поглед. Денят беше много студен, имаше четиридесет градуса под нулата, а въздухът бе толкова прозрачен, че той можеше да вижда на сто мили разстояние. Докъдето стигаше поглед, се простираше тази вълнообразна равнина. На изток високо се издигаха Скалистите планини, забили снежните си зъбери в небето. На юг и запад се точеха разпокъсаните вериги на врязващата се в равнината планинска система, която бяха преминали, И в тази огромна низина лежеше местността, през която бе минал Ла Перл — застлана със сняг, но положително богата с дивеч по някое време на годината, а през лятото — засмяна, гориста и цъфтяща земя.
До обед те се спуснаха надолу по широк поток, покрай заснежени върби и голи трепетлики, през равни пространства, гъсто обрасли с ели, и излязоха на място, където доскоро бе имало голям стан. Пушилката го огледа пътем, наброи към четири-петстотин огньове и реши, че обитателите му са възлизали на хиляди. Пъртината бе толкова прясна и тъй добре утъпкана от множеството, че Пушилката и отвлеклите го индианци свалиха снегоходките и само по мокасини тръгнаха още по-бързо. Появиха се признаци, които показваха, че тук има дивеч; те ставаха все повече… следи на вълни и рисове, които не могат да живеят без месо. Веднъж един от индианците радостно извика и посочи широка заснежена площ, осеяна с оглозгали еленови черепи, изпотъпкана и изровена, сякаш на нея се бе сражавала цяла армия. И Пушилката разбра, че тука ловците са избили много елени след последния снеговалеж.
В продължителния здрач индианците не проявиха никакво намерение да спрат на стан. Те продължаваха да вървят напред в сгъстяващия се мрак, който чезнеше в осветеното небе, където едрите звезди бляскаха полузабулени от зеленикавата пелена на трепкащото Северно сияние. Кучетата на Пушилката първи доловиха шума на стана, наостриха уши и тихо заскимтяха от нетърпение. После той стигна и до ушите на хората — някакъв екот, неясен поради разстоянието, но без приятната мекота, присъща за всеки отдалечен екот. Напротив, този шум звучеше високо и буйно, като вълни от резки звуци, прекъсвани от други, още по-резки — проточен вълчи вой на множество полудиви кучета, вик на тревога и болка, вопъл на безнадеждност и бунт. Пушилката махна стъклото на часовника си и пипнешком разбра по стрелките, че е единадесет часът. Обкръжилите го мъже се оживиха. Краката, които бяха се движили дванадесет напрегнати часа, се задвижиха още по-бързо, полутичешком, в някакъв тежък бяг. Те прекосиха една тъмна елова гора и изведнъж пред тях блеснаха много огньове и екна внезапно нараснала глъчка. Големият стан беше пред тях.