А когато навлязоха и поеха по криволичещите пътища на ловджийския стан, те бяха посрещнати от страхотна врява, която се надигна като вълна и се понесе напред заедно с тях — викове, поздрави, въпроси и отговори, закачки и насрещни закачки, злобно ръмжене на полудиви кучета, които се стрелваха като яростни космати бомби срещу чуждите за тях кучета на Пушилката, хокане на индианки, смях, хленчене на деца и плач на кърмачета, стонове на болни, изтръгнати от успокоилия болките им сън — цялата адска бъркотия, каквато може да има в стан на племе от първобитната пустош.
С тояги и с приклади на пушките си индианците, придружаващи Пушилката, пъдеха връхлитащите псета; неговите кучета се зъбеха и ръмжеха от уплаха пред толкова много врагове, притискаха се в краката на закрилящите ги хора и настръхнали, предпазливо вървяха напред със застрашителен вид.
Те спряха на утъпкания сняг край един огън. Малчо и двама млади индианци седяха клекнали пред него и печаха късове еленово месо. Трима други млади индианци, които лежаха завити с кожи, върху настилка от елови клони, седнаха. Малчо погледна другаря си през огъня, но със сериозно и безстрастно лице като лицата на окръжаващите го, не му направи никакъв знак и продължи да пече месото.
— Какво ти е станало? — доста ядно попита Пушилката. — Да не си онемял?
Старата, добре позната усмивка разтегна устните на Малчо.
— Не — отговори гой. — Аз съм индианец. Уча се да не показвам изненадата си. Кога те хванаха?
— На другия ден, след като ти тръгна.
— Хм — рече Малчо и в очите му заиграха закачливи пламъчета. — Е, аз съм чудесно, не зная как да ти изкажа благодарността си. Това е станът на ергените. — Той махна с ръка, за да обгърне цялото му великолепие, което се състоеше от огъня, леглата от елови клони, наредени върху снега, шатри от еленови кожи и заслони от вятъра, направени от елови вейки и върбови пръчки. — А това са ергените. — Този път ръката му посочи младежите и той изгъргори няколко думи на техния език, в отговор на които очите и зъбите им блеснаха в усмивка. — Драго им е да се запознаят с тебе, Пушилка. Сядай да си сушиш мокасините, пък аз ще сготвя нещо за ядене. Аз вече ломотя доста добре на техния език, нали? Ще трябва и ти да се понаучиш, че както ми се вижда, ще има дългичко да си поживеем при тях. Тука има още един бял. Един ирландец. Хванали го преди шест години някъде към Голямото робско езеро. Казва се Дани Маккан. Взел си за жена една индианка. Има вече две деца, ама е готов да духне оттука, щом му падне сгода. Виждаш ли ей оня мъждивия огън отдясно? Това е неговият стан.
Очевидно това бе отреденото за Пушилката местожителство, защото довелите го индианци оставиха него и кучетата и продължиха навътре, в големия стан. Докато Пушилката се занимаваше с мокасините и чорапите си и лакомо поглъщаше късове горещо месо, Малчо готвеше и приказваше:
— Да ти кажа, Пушилка, здравата сме закъсали. И няма да е лесно да се измъкнем. Това са истински, чиста проба диви индианци. Те не са бели, но главатарят им е бял. Говори, сякаш устата му е пълна с гореща попара, и ако не е чистокръвен шотландец, тогава на тоя свят няма шотландци. Той е недосегаем, свещен върховен вожд на цялата тая сган. Каквото каже, става. Трябва да го знаеш това отсега. Дани Маккан от шест години се мъчи да офейка от него. Дани не е лош, само дето е малко пъзлив. Той знае пътя оттука (научил го е, като са ходили на лов), на запад от пътя, по който дойдохме ние двамата. Не му стиска да тръгне самичък. Можем да офейкаме тримата заедно. Брадата е добър мъжага, само че нещо му хлопа.
— Кой е Брадата? — попита Пушилката, като спря да се тъпче с къс печено месо.
— Най-важната клечка. Шотландецът. Започнал е да одъртява и сигурно вече спи, ама утре ще поприказва с тебе и ще те накара да разбереш като две и две четири каква нищожна гадинка си ти в ловните му владения. Тези владения принадлежат на него. Трябва да си го набиеш това в тиквата. Те никога не са били изследвани, никой не ги знае и той им е господар. И няма да те остави да го забравиш. Той има към двайсет хиляди квадратни мили ловища и ги смята за своя собственост. Той е белият индианец, той и една фуста. Ами! Няма защо да ме гледаш така. Почакай, докато я видиш. Бива си я и е бяла като баща си. Брадата. А пък елени! Аз ги видях. Сто хиляди глави чудесно живо месо, а подир тях десет хиляди вълци и диви котки; хранят се с изоставащите елени и с отпадъците. Стадото се придвижва на изток и ние днес-утре ще тръгнем подир него. Ядем до насита, а каквото не изядем, сушим и пушим, за да има за пролетта, докато придойде сьомгата да си хвърля хайвера. Слушай, ако има нещо, което Брадата да не знае за сьомгата и за елените, тогава и никой друг не го знае, главата си режа!