Тя беше облечена цялата с кожи, но такива кожи и с такава великолепна и изящна изработка Пушилката никога не би могъл дори да си представи. Нейната парка с отметната назад качулка бе направена от някаква непозната за него светлосребриста кожа. Мъклъците, с подметки от тюленова кожа, бяха ушити от меки, сребристи крачета на рисове. Дългите ръкавици, пискюлите на колената, всичките кожи, от които се състоеше облеклото й, бяха в бледо сребрист цвят и блестяха в мразовитата светлина; а от това блестящо сребро на тънка, нежна шия се издигаше нейната глава с румено бяло лице, сини очи, уши, подобни на две розови раковини, и светло кестенява коса, посипана със снежен прах и искряща с мразовити отблясъци.
Пушилката забеляза всичко това като насън; сетне се съвзе и посегна да си свали калпака. В същия миг учуденият поглед в очите на девойката премина в усмивка; с бързи, пъргави движения тя смъкна ръкавицата си и му протегна ръка.
— Здравейте — промълви тя спокойно, със странен, очарователен изговор и гласът й, сребрист като кожите на облеклото й, смая Пушилката, чиито уши бяха свикнали с дрезгавите гласове на индианките в стана.
Пушилката можа само да промърмори няколко думи, които смътно напомняха за някогашните му отлични светски обноски.
— Много се радвам да се запозная с вас — бавно, подбирайки думите си, продължи девойката със светнало от усмивка лице. — Моя английски аз моля да извините. Аз не говоря добре — сериозно го увери тя. Моят баща е шотландец. Майка ми, тя е умряла. Тя беше французойка и англичанка, и малко нещо индианка. Нейният баща бил голям човек в Дружеството на Хъдзъновия залив. Бр-р-р! Студено. — Тя си сложи ръкавицата и затърка розовите си уши, които вече бяха побелели. — Хайде да отидем при огъня и да си поприказваме. Аз се казвам Лабискуи. Как се казвате вие?
Така Пушилката се запозна с Лабискуи, дъщерята на Снас, която самият Снас наричаше Маргарет.
— Баща ми не се казва Снас — осведоми тя Пушилката. — Снас го наричат само индианците.
Много неща научи той него ден и през следващите дни, докато ловджийският стан се местеше все по-нататък по дирите на елените. Това бяха истински диви индианци — същите, с които се беше сблъскал и от които беше избягал преди много години Антон. Тука бе горе-долу западната граница на техните земи — през лятото те отивали в тундрите по бреговете на Ледовития океан, а на изток стигали чак до Лъскуа. Коя беше реката Лъскуа, Пушилката не можеше да разбере, не можеше да му обясни и Лабискуи, нито пък Маккан. Понякога Снас с дружини яки ловци, прехвърлял Скалистите планини на изток, минавал край езерата и река Макензи и прониквал в Безплодните земи. При последното си отиване в тази посока те намерили копринената палатка, обитавана сега от Лабискуи.
— Тя принадлежеше на експедицията Милисънт-Адбери — каза Снас на Пушилката.
— А, спомням си! Те бяха тръгнали за мускусни бикове. Спасителната експедиция не можа да намери никаква следа от тях.
— Аз ги намерих — рече Снас… — И двамата биха мъртви.
— Светът още не знае за това. Оттука нищо не се е чуло.
— Оттук никога нищо не се чува — любезно го увери Снас.
— Искате да кажете, че ако са били живи, когато сте ги намерили…
Снас кимна:
— Щяха да останат с мен и моя народ.
— Антон се измъкна — предизвикателно подхвърли Пушилката.
— Не си спомням такова име. Преди колко време?
— Четиринайсет петнайсет години — отговори Пушилката.
— Значи, въпреки всичко е останал жив. Знаете ли, аз съм се чудил какво е станало с него. Ние го наричахме Дългия зъб. Здравеняк беше, здравеняк.
— Ла Перл е минал оттука преди десет години.
Снас поклати глава.
— Той намерил следи от становете ви. Било е лятно време.
— Това обяснява всичко — отговори Снас. — През лятото ние сме стотици мили по на север.
Колкото и да се мъчеше, Пушилката не можеше да открие никакви указания за миналото на Снас преди идването му в тези северни пущинаци. Беше образован човек, но през всичките години оттогава насам не беше чел никакви книги, нито вестници. Не знаеше какво е станало по света, нито проявяваше желание да узнае. Беше чувал за златотърсачите на Юкон и за златото, намерено на Клондайк, обаче златотърсачите никога не биха нахлували в неговите владения, от което беше много доволен. Външният свят не съществуваше за него. Той не понасяше да му споменават за този свят.
Лабискуи също не можеше да помогне на Пушилката и да му разкаже нещо за по-отдавнашното минало. Тя се родила на ловището. Майка й живяла след това шест години. Тя била много, красива — единствената бяла жена, която Лабискуи била виждала в живота си. Девойката говореше за това с тъга и с тъга, по хиляди начини показваща, че знае за широкия външен свят, вратата към който баща й държеше затворена. Но всичко това беше нейна тайна. Отдавна беше разбрала, че при всяко споменаване за тези неща баща и изпада в бяс.