— Сега можем да говорим — каза Лабискуи, когато последният огън остана половин миля зад гърба им.
Едва сега, и звездната светлина, когато тя се обърна към него, Пушилката забеляза, че ръцете на Лабискуи са пълни и пипнешком разбра, че тя носи неговите снегоходки, пушка, два патрондаша и спалния му чувал.
— Всичко съм наредила. — рече девойката с тих радостен смях. — Два дена правих хранилището. Там има месо, дори брашно, кибрит и ски, с които най-добре се ходи по снежната кора, а когато тя започне да се чупи, плетените снегоходки ще ни крепят по-дълго. О, аз разбирам от пътуване по снега и ние ще вървим бързо, любими.
Пушилката сподави напиращите думи. Това, че бе подготвяла неговото бягство, беше достатъчно голяма изненада, но намерението й да дойде с него надхвърляше очакванията му. Неспособен да разсъждава, той нежно взе едно но едно нещата, които носеше девойката. След това я прегърна с едната си ръка, притисна я до себе си, все още без да знае какво да прави.
— Господ е добър — пошепна тя. Той ми изпрати възлюбен!
Пушилката намери достатъчно сили, за да не изрази желанието си да избяга сам. И преди да проговори пак, всичките му спомени за пъстрия Свят и слънчевите страни се мярнаха пред него и избледняха.
— Ние ще се върнем, Лабискуи — каза той. — Ти ще бъдеш моя жена и ние ще останем завинаги да живеем с еленовия народ.
— Не, не! — Тя поклати глава и цялата й снага, обхваната от ръката му, се възпротиви на това предложение. — Аз знам. Много съм мислила. Жаждата за света ще те налегне и ще изсуши сърцето ти през дългите нощи. Четириокия умря от жажда за света. Така ще умреш и ти. Всички мъже от света жадуват за него. A аз не искам ти да умреш. Ние ще минем на юг през снежните планини.
— Скъпа, послушай ме! — настоя той. — Трябва да се върнем.
Тя притисна ръкавицата си към устните му и не го остави да продължи.
— Ти ме обичаш. Кажи ми, че ме обичаш.
— Обичам те, Лабискуи. Ти си моята прекрасна любима.
Отново ръкавицата с милувка пресече думите му.
— Ще вървим напред, към хранилището решително рече тя. — До него има три мили. Ела!
Той не се помръдваше и колкото и да го дърпаше за ръката, тя не можеше да го накара да тръгне. Той беше почти готов да и разкаже за другата жена оттатък, на юг.
— Голяма грешка ще бъде да се върнеш — каза Лабискуи. — Аз… аз съм само едно диво момиче и ме е страх от света, но още повече ме е страх за теб. Виждам, всичко е, както ти ми го каза. Аз те обичам повече от всеки друг на земята. Обичам те повече от себе си. Индианският език не е добър език. Английският език не е добър език. Мислите за тебе в моето сърце са ярки и безбройни като звездите… няма език за тях. Как мога да ти ги разкажа? Те са тук, виж!
С тези думи Лабискуи му свали ръкавицата, мушна ръката му в топлата пазва на своята парка и я сложи на сърцето си, Тя я притисна и задържа там. И в проточилото се мълчание той долови удари, ударите на нейното сърце, и разбра, че всеки удар е любов. А после бавно, почти неусетно, все още стиснала неговата ръка, тя откъсна снагата си от него и го поведе към хранилището. И той не можа да устои. Сякаш го водеше самото й сърце, което лежеше в шепата му.
XI
Снегът се бе размекнал отгоре през деня и беше хванал толкова твърда кора през нощта, че те бързо се захлъзгаха със ските си.
— Ей там, между дърветата, е хранилището — каза Лабискуи на Пушилката.
След миг, уплашена и изненадана, тя го хвана за ръката. Пред тях весело танцуваха пламъците на малък огън, а край огъня, приклекнал, седеше Маккан. Лабискуи промърмори нещо на индиански; тези думи прозвучаха като удар с бич и Пушилката си спомни, че Четириокия я наричал „гепард“.
— Аз си мислех, че ще избягате без мен — обясни Маккан, когато те се приближиха, и малките му, втренчени в тях очички хитро заблестяха. — Затова не изпусках момичето от очи и когато я видях да крие ски и храна, приготвих се и аз. Донесъл съм си ски, снегоходки и храна. Огънят ли? Е, да, няма никаква опасност. Всички в стана спят и хъркат, а да ви чакам тука, беше студено. Ще тръгваме ли вече?
Лабискуи хвърли бърз поглед към Пушилката, също така бързо взе решение и заговори. И макар че беше една влюбена жена-дете, в тези си думи прояви съобразителност и твърдост на човек, който в други житейски дела не би проявил слабост а търсил опора.
— Маккан, ти си куче — изсъска тя и в очите й пламна див гняв. — Аз зная, че в сърцето си си решил да събудиш стана, ако не те вземем с нас. Добре. Ще трябва да те вземем. Но нали познаваш баща ми. Аз съм като него. Ще вършиш, каквото вършим и ние. Ще слушаш. А извършиш ли някаква подлост, по-добре ще е да не си бягал с нас.