С лица, убождани и жегвани от невидими въздушни остриета, тримата се пръснаха широко по снежната покривка и се закатериха нагоре. Приглушените изстрели на пушките звучаха странно в техните уши.
— Слава богу — задъхано рече Пушилката на Лабискуи, — четирима от тях са с мускети и само един има уинчестър. Освен това всички тези слънца им пречат да се целят. Блясъкът ги лъже. Най-близките попадения са на стотина крачки от нас.
— Това показва колко много е ядосан баща ми — каза тя. — Те имат заповед да ни убият.
— Колко странно звучи гласът ти — забеляза Пушилката. — Сякаш идва някъде отдалече.
— Закрий си устата! — извика внезапно Лабискуи. — И не приказвай. Сега знам какво е това. Закрий си устата с ръкава, ей така, и не говори!
Маккан падна пръв и с мъка се изправи на крака. А след това те всички започнаха да падат, да стават и пак да падат, докато стигнаха върха. Волята им беше по-силна от мишците, те не знаеха защо, но усещаха, че целите са сковани и изтръпнали и едва могат да се движат. Когато погледнаха назад от билото, видяха младежите да се препъват и падат по нагорнището.
— Няма да стигнат дотука — каза Лабискуи. — Това е бялата смърт. Познавам я, макар и да не съм я виждала. Чувала съм старите хора да разправят. Скоро ще плъзне мъгла, но не като планинската или морската мъгла, или като мъглата при силен студ. Малцина са я видели и останали живи.
Маккан зина и започна да се задушава.
— Закрий си устата! — заповяда Пушилката.
Припламналата от всички страни около тях светлина накара Пушилката да вдигне очи нагоре, към множеството слънца. Те мъждееха и се забулваха. Въздухът бе изпълнен с микроскопични огнени искри. Близките върхове се губеха в тази призрачна мъгла; младежите, които неотстъпно се приближаваха, потъваха в нея. Маккан беше се отпуснал, и седеше клекнал на ските, закрил, уста и очи с ръцете си.
— Хайде, да тръгваме — разпореди се Пушилката.
— Не мога да се помръдна… изстена Маккан.
Свитото му одве тяло се залюшка. Пушилката бавно се запъти към него, безсилен почти да сломи с волята си летаргията, натежала на неговата плът, и да я накара да се движи. Той забеляза, че умът му е бистър. Само тялото бе засегнато.
— Остави го — дрезгаво промърмори Лабискуи.
Но Пушилката не се отказа, с мъка вдигна Маккан на крака и го обърна с лице към дългото надолнище, по което трябваше да слязат. След това го подкара с рязък тласък, и Маккан, задържайки се и управлявайки с щеката, се стрелна в искрящия елмазен прах и изчезна.
Пушилката погледна Лабискуи и тя му се усмихна, макар че едва се крепеше на краката си. Той й кимна да тръгва, но девойката се приближи до него и така, един до друг, на десетина стъпки разстояние, двамата полетяха надолу през парещата плътна стена на студения огън.
Колкото и да се мъчеше да забави движението си, поради по-голямата си тежест Пушилката я изпревари и се понесе нататък самичък по безкраен наклон, със страхотна бързина, която се намали едва когато той излезе на равно, заледено плато. Тука той изчака, докато Лабискуи го настигна, и пак един до друг, заедно продължиха напред с все по-малка скорост и най-сетне съвсем спряха. Те се сковаваха все повече. С най-отчаяни усилия на волята движеха се едва ли по-бързо от охлюв. На минаване видяха Маккан, който пак се беше свил на ските си, и с един удар на щеката Пушилката го накара да тръгне.
— Сега трябва да спрем — с мъка прошепна Лабискуи, — иначе ще умрем. Трябва да се покрием, така казваха старите хора.
Без да губи време да развързва възлите, тя започна да прерязва ремъците на торбата си. Пушилката преряза своите и като хвърлиха последен поглед към огнената смъртоносна мъгла и многото слънца, двамата се покриха с кожените си завивки и се свиха прегърнати под тях. След миг усетиха някой да се препъва в тях и да пада, после чуха безпомощно хлипане и псувни, задавени в страшен пристъп на кашлица, и разбраха, че Маккан се притиска към тях и се завива със спалния си чувал.
Сетне самите те започнаха да се задушават, разтърсвани и раздирани от суха кашлица, спазмодична и неудържима. Пушилката забеляза, че температурата му се качва и той целият гори, в същото състояние изпадна и Лабискуи. Часове наред пристъпите на кашлицата ставаха все по-чести и по-силни, но най-лошото дойде едва късно подир обед. След това бавно настъпи подобрение и между пристъпите те задрямваха от изтощение.
Обаче Маккан кашляше все по-лошо и по-лошо и те разбраха по неговите стонове и писъци, че е в безсъзнание. Веднъж Пушилката понечи да отметне завивките, но Лабискуи здраво се вкопчи в него.