— Не — замоли му се тя. — Да се отвиеш сега, значи смърт! Притисни лицето си тука, в моята парка, дишай леко и не приказвай… виж, както правя аз.
Те продължиха да дремят в тъмнината, при все че намаляващите пристъпи на кашлицата на единия неизменно будеха другия. Беше минало полунощ, според Пушилката, когато Маккан се закашля за последен път. След това той започна да издава непрекъснато ниски, животински стонове.
Устни, притиснали се към неговите устни, събудиха Пушилката Той лежеше прегърнат от Лабискуи, главата му почиваше на нейните гърди. Гласът й бе весел и ясен както винаги. Не звучеше вече глухо.
— Съмнало се е — каза тя и вдигна завивките. Виж, любими. Съмнало се е; ние останахме живи и вече не кашляме. Хайде да погледнем света, макар че бих могла да остана тука така завинаги. Този последен час бе тъй сладък. Аз бях будна и ти се радвах.
— Не чувам Маккан — рече Пушилката. — А какво ли е станало с младежите, та не са ни намерили?
Той отметна спалните чували и видя обикновено и самотно слънце в небето. Духаше лек ветрец, свеж от мраза, но обещаващ бъдни топли дни. Целият свят беше пак същият. Маккан лежеше по гръб и немитото му лице, почерняло от огньовете по становете, бе замръзнало и твърдо като мрамор. Тази гледка не разтревожи Лабискуи.
— Виж! — възкликна тя. — Овесарка! Добра поличба!
Нямаше и следа от младежите. Те или бяха загинали оттатък билото, или бяха се върнали обратно.
XIV
Храната беше толкова малко, че те не смееха да изядат една десета от онова, което им бе необходимо, нито една стотна от онова, което биха искали да изядат, и през следващите дни, докато блуждаеха из планинската пустош, острото желание за живот се притъпи и те се лутаха, сякаш в полусън. От време на време съзнанието на Пушилката изведнъж се изясняваше и той се улавяше, че се взира в безкрайните омразни заснежени върхове, а в ушите му още звучи безсмисленото му бълнуване. А след това, като че ли векове по-късно, отново се сепваше от звука на собственото си бръщолевене. Лабискуи също не беше на себе си повечето време. Общо взето, усилията им бяха несъзнателни, машинални. Те все се стремяха на запад и все се изправяха пред заснежени върхове и непреодолими планински вериги, които ги караха да се отбиват на север или на юг.
— На юг няма път — казваше Лабискуи. — Старите хора знаят. На запад, само на запад има път.
Младежите вече не ги преследваха, но сега започваше да ги застига гладът.
Настъпи ден, когато застудя и заваля гъст сняг, който не беше сняг, а кристали скреж, големи колкото зрънца пясък. Валя цял ден и цяла нощ и три дий и три нощи не спря да вали. Не беше възможно да се пътува, докато този сняг не хване кора от пролетното слънце, и затова те лежаха, загърнати с кожените си завивки, и почиваха и ядяха по-малко, защото почиваха. Толкова малка бе дажбата, която си позволяваха, че тя не успокояваше болките от глада, които много измъчваха стомаха, но още повече — ума.
Лабискуи, обезумяла, подлудена от вкуса на нищожната си дажба, с ридания и несвързан говор нададе остри, откъслечни, животински викове на радост, нахвърли се върху дажбата за следващия ден и я натъпка в устата си. И тогава Пушилката видя удивително нещо. Стиснатата между зъбите храна я върна в съзнание. Тя я изплю и обзета от страшен гняв, със стиснат юмрук удари прегрешилата си уста.
Много удивителни неща бе писано на Пушилката да види в тепърва настъпващите дни. След продължителния снеговалеж задуха силен вятър, който вдигаше сухите, мънички частички скреж, както пясъкът се вдига в пясъчната буря. Цяла нощ се носеха скрежните песъчинки, а в настъпилата светлина на ясния ветровит ден Пушилката, с премрежени от сълзи очи и замаяна глава, загледа това, което му се стори като сън. От всички страни се издигаха големи върхове и малки, самотни стражи и групи и сборища на могъщи титани. И от крайчеца на всеки връх се рееха, люшкаха, издуваха се в лазурното небе, развяваха се исполински снежни знамена, млечни и мъгливи, непрекъснато преливащи в светлини и сенки и сребърни отблясъци от слънцето.
— „Очите ми видяха господа, дошъл със слава…“ — запя Пушилката, загледан в облаците снежен прах, които вятърът издигаше като небесни знамена, преливащи с копринен блясък.
— Аз сънувам, Лабискуи… каза той. — Погледни. Дали и ти сънуваш моя сън?
— Това не е сън — отговори тя. — За това са ми разказвали старите хора. А след това ще задухат топлите ветрове и ние ще останем живи, и ще стигнем на запад.
XV
Пушилката уби една овесарка и те си я разделиха. Веднъж, в някаква долина, където сред снега имаше напъпили върби, той уби полярен заек. Друг път улучи мършава бяла невестулка. Това беше всичкият дивеч, който срещнаха, и нищо повече, макар веднъж на половин миля над главите си да видяха триъгълник от диви патици, насочили се на запад, към Юкон.