— Вече е лято в по-ниските долини — каза Лабискуи. — Скоро ще бъде лято и тука.
Лицето на Лабискуи бе отслабнало, но лъчистите големи очи бяха станали още по-лъчисти и по-големи, а когато погледнеше Пушилката, тя застиваше с дива, неземна хубост.
Дните се удължиха, снегът започна да се сляга. Всеки ден кората се размекваше, всяка нощ замръзваше отново; те тръгваха на път рано в зори и вървяха до късно вечерта, защото, щат не щат, трябваше да почиват посред деня, когато снегът се топеше и кората не можеше да издържа тежестта им. Когато Пушилката ослепяваше от блясъка на снега, Лабискуи го водеше напред с вързан на кръста й ремък. А когато тя ослепяваше, тя тръгваше подир него, хванала се за ремък, вързан на неговия кръст. Изнемогващи от глад, още по-замаяни, те вървяха напред по събуждащата се земя, лишена от всякакъв живот освен техния.
Колкото и да беше изтощен, Пушилката започна почти да се бои от съня, толкова страшни и тежки бяха сънищата в този безумен, здрачен край. Той винаги сънуваше храна и винаги когато храната стигаше до устните му, ехидният ковач на сънищата я грабваше от него. Той даваше обеди на старите си другари от Сан Франциско; с изострен апетит и жаден поглед сам ръководеше приготовленията и украсяваше трапезата с тъмночервени листи от есенни лози. Гостите закъсняваха и докато ги поздравяваше и всички бързаха да блеснат с най-новите си анекдоти, той изгаряше от нетърпение да седне на масата. Незабелязан от никого, той се промъкваше там и грабваше шепа зрели черни маслини, но трябваше да се върне, за да посрещне още някого. Другите го заобикаляха и сипеха шеги и духовитости, а той се измъчваше през цялото време от мисълта за стиснатите в юмрука му маслини.
Той даваше много такива обеди, всичките все със същия безсмислен край. Присъстваше на пиршества, достойни за Гаргантюа, където множества се хранеха с цели печени бикове, като ги грабваха от тлеещи огнища и с остри ножове отрязваха огромни късове вдигащо пара месо. Стоеше със зяпнала уста под дълга редица пуйки, продавани от търговци с бели престилки. И всеки си купуваше освен Пушилката, който стоеше, все още със зинала уста, закован за тротоара с натежали като олово крака. Той ставаше отново момче и седеше с лъжица, високо вдигната над огромни купи с млечна попара. Той гонеше плашливи юници по планински пасбища и сякаш цели векове напразно се мъчете да си открадне от тяхното мляко; или в смрадни тъмници се биеше с плъхове за огризки и остатъци. Нямаше храна, която да не го подлудява, и той бродеше из безкрайни обори, където охранени коне стояха пред проточили се с мили ясли, и търсеше, но все не можеше да намери кофите за трици, от които ги хранеха.
Само веднъж сънят му беше с благоприятен край. Премалял от глад, претърпял корабокрушение или оставен на необитаем остров, той се бореше с големите вълни на Тихия океан, събираше залепили се по скалите миди и ги носеше на пясъка при някакви сухи дърва, изхвърлени от пролетните приливи. С тях си на кладе огън и сложи в жарта скъпоценната плячка. Гледаше как парата избива на струйка, затворените черупки се разтварят и от тях се показва месо с цвят на сьомга. Съвсем готови — той го знаеше; и този път наоколо му нямаше никой, който би могъл да грабне храната. „Най-после — така сънуваше той в своя сън сънят ще се сбъдне.“ Този път щеше да яде. И все пак, въпреки сигурността си, той се съмняваше и със свито сърце зачака неизбежния обрат във видението, докато месото с цвят на сьомга, горещо и сочно, не се озова в устата му. Зъбите му го стиснаха. Той ядеше! Чудото се беше сбъднало! Изумлението го разтърси. Той не се помръдна и ето че малки пръстчета зашариха около устните му и мушнаха в устата му мъничко парченце месо, И по-скоро затова, че той не поиска да го изяде, отколкото зарад яда му, Лабискуи се разплака и рида в прегръдките му, докато заспа. Но той остана буден, поразен от любовта и величието на жената.
Дойде времето, когато и последната храна се свърши. Високите върхове бяха останали назад, вододелите ставаха все по-ниски и пътят на запад лежеше многообещаващ и отворен пред тях. Обаче и сетните им сили бяха изчерпани и както нямаха храна, скоро настъпи денят, когато легнаха да спят вечерта и не можаха да станат сутринта. Пушилката безсилно се изпрани, падна и на ръце и крака запълзя да стъкне огън. Но Лабискуи, въпреки всичките, си усилия, не можеше да се повдигне, обзета от пълна изнемога. Пушилката се отпусна до нея и се усмихна на машиналното си усилие да запали ненужния вече огън. Нямаше нищо за готвене, а денят бе топъл. Лек ветрец, въздишаше в клоните на елите и отвред изпод изчезващия сняг долиташе бълбукащата песен на невидими поточета.