Лабискуи лежеше в някакво вцепенение и дишаше така недоловимо, че Пушилката често я вземаше за мъртва. Следобед го сепна цвърченето на катеричка. Повлякъл тежката пушка, той се затътри по снежната кора, която се беше превърнала в киша. Пълзеше по ръце и крака или се изправяше и залиташе напред по посока на катеричката, която гневно цвърчеше и без да бърза, сякаш за да го измъчва, бягаше от него. Пушилката нямаше сили бързо да вдигне пушката, а катеричката не се спираше нито за миг. От време на време той се просваше в мократа снежна каша и изплакваше от безсилие. В други моменти пламъчето на неговия живот примигваше и той потъваше в тъма. Колко беше продължил последният припадък, той не знаеше, но когато се съвзе, трепереше от вечерния студ, а мокрите му дрехи бяха замръзнали за новообразувалата се снежна кора. Катеричката беше избягала и той се довлече със страшни усилия обратно при Лабискуи. Толкова дълбоко бе изтощението му, че спа като мъртвец цялата нощ, без да го тревожат никакви сънища.
Слънцето се беше вдигнало и същата катеричка цвърчеше в дърветата, когато ръката на Лабискуи докосна бузата на Пушилката и го събуди.
— Сложи ръката си върху сърцето ми, любими — промълви тя и гласът й бе ясен, но едва доловим и сякаш идваше много отдалече. — Моето сърце е моята любов, а ти я държиш в ръката си.
Като че ли се мина много време, преди тя да заговори отново.
— Не забравяй, на юг няма път. Еленовият народ го знае много добре. На запад… там е пътят… и ти ще стигнеш.
И Пушилката се унесе в това вцепенение, което предхожда смъртта, докато Лабискуи го събуди още веднъж.
— Сложи устните си на моите — рече тя. Искам да умра така.
— Ние ще умрем заедно, скъпа — отговори той.
— Не! — Леко потрепваме на ръката й го прекъсна, а гласът и бе толкова слаб, че той едва го чуваше, но все пак чуваше всяка нейна дума. Ръката й затършува в качулката на нейната парка, тя извади оттам някаква торбичка и я сложи в неговата ръка. — А сега дай си устните, любими. Твоите устни на моите устни и твоята ръка на моето сърце.
И в тази дълга целувка тъмата отново го обгърна, а когато дойде на себе си, разбра, че е сам, разбра, че и той ще умре. И уморено се зарадва, че ще умре.
Той забеляза, че ръката му лежи върху торбичката. Засмя се вътрешно на любопитството, което все пак го караше да дръпне вървите и да я отвори. От нея се изсипа мъничък поток храна. Нямаше нито едно късче, което да не му беше познато, и всичките Лабискуи бе откраднала от Лабискуи — трохи хляб, сложени настрана в далечните дни, преди Маккан да загуби брашното; парченца и нахапани залъци еленово месо; остатъци от лой; задният крак на заека, недокоснат; задният и част от предния крак на невестулката; крилцето на овесарката със следи от зъбите й, отказали се да го изядат — жалки огризки, трагични саможертви, доброволни самоизтезания, хапки, които неизмеримата и любов бе откраднала от ужасния глад.
С налудничав смях Пушилката захвърли всичко това на замръзващия сняг и пак потъна в непрогледен мрак.
Присъни му се сън. Юкон бе пресъхнал. Той бродеше по неговото корито сред кални локви и изподраскани от леда скали и събираше едри парчета самородно злато. Тежестта им започна да го измъчва, но изведнъж той откри, че златото може да се яде. И започна лакомо да го яде. В края на краищата каква друга стойност имаше златото, та хората да го ценят толкова много, освен ако можеше да се яде?
Когато се събуди, слънцето бе пак изгряло. Умът му бе странно ясен. Очите му вече не се премрежваха Нямаше познатите тръпки, които бяха пронизвали цялото му тяло. Струваше му се, че живите сокове пеят в снагата му, сякаш в пея се беше вляла пролетта. Обхвана го блажено чувство, че е здрав. Той се обърна да събуди Лабискуи и видя, и си спомни. Потърси захвърлената на снега храна. Беше изчезнала. И тогава разбра, че в бълнуването и съня му именно тая храна е била самородното злато на Юкон. В бълнуването и съня си беше почерпил сили за живот от живота, пожертвуван от Лабискуи, която бе сложила сърцето си в неговата ръка и отворила очите му за величието на жената.
Той се изненада от лекотата на движенията си, изуми се, че можа да завлече загърнатото с кожи тяло на Лабискуи до размръзналия се пясъчен бряг, да го подкопае с брадвата и да я погребе под него.
Три дни, без никаква храна, вървя той на запад. На третия ден падна под самотна ела край широк, волно течащ поток, за който реши, че трябва да е Клондайк. Преди да го завладее тъмата на унеса, отвърза торбата от гърба си, сбогува се със слънчевия свят и се загърна със завивките. Събуди го сънливо писукане. Беше настъпил продължителният здрач. Над него, сред клоните на елата, имаше бели яребици. Гладът го подтикна към незабавни действия, при все че тези действия бяха безкрайно бавни. Минаха се пет минути, докато успее да вдигне пушката до рамото си, и още пет минути се минаха, преди да посмее да натисне спусъка, както лежеше по гръб и се целеше направо нагоре. Изстрелът не улучи нищо. Нито една птица не падна, но и нито една птица не отлетя. Те само глупаво и сънливо се размърдаха и зашумоляха. Вторият изстрел не сполучи, защото той неволно трепна, когато натисна спусъка. Рамото го болеше. Изглежда, през последните три дена беше някъде паднал и го наранил, макар че не можеше да си спомни как.