— О, дума да няма, че ще се научим — ядно промърмори той. — То се знае, че ще се научим, щом и децата се учат. Но аз се хващам на бас, че днес няма и да тръгнем.
Беше вече осем часът, когато от палатката поискаха кафе, и едва към девет двамата работодатели излязоха навън.
— Здравейте — каза Спрег, румен, охранен двадесет и пет годишен мъж. — Време е да потегляме, Малчо.
Ти и… — Тука той погледна въпросително Кит… Не можах да чуя добре името ви снощи.
— Пушилка.
— Та няма да е зле ти, Малчо, и господин Пушилката да започнете да товарите лодката.
— Само Пушилка, без „господин“ — предложи Кит.
Спрег небрежно кимна и се запъти някъде между палатките, последван от доктор Стайн, един слаб, бледен младеж.
Малчо погледна многозначително другаря си. — Повече от тон и половина снаряжение, а те с нищичко няма да помогнат. Ще видиш!
— Е, така е, щом ни се плаща за тази работа — весело отговори Кит — и май че ще е добре да започваме.
Да се пренесат на рамо три хиляди фунта на стотина крачки, не беше лесна задача, а да се пренесат, кажи речи, в буря и да се гази сняг с тежки гумени ботуши, беше убийствено. Освен това трябваше да се свали палатката и да се опакова дребната покъщнина. После започна товаренето. Колкото повече потъваше лодката, толкова по-навътре трябваше да я местят и с това да увеличават разстоянието, което трябвате да газят. Към два часа всичко беше свършено и въпреки двете закуски Кит се чувствуваше премалял от глад. Коленете му трепереха. Малчо, който се намираше в същото състояние, затърси нещо за ядене в тенджерите и тиганите и измъкна голям съд със студен фасул, в който бяха замръзнали едри късове бекон. Имаше само една лъжица с дълга дръжка и те започнаха поред да бъркат с нея в тенджерата. Кит беше повече от сигурен, че никога в живота си не е хапвал нищо по-вкусно. — Боже мой, човече — измънка той между два залъка, — аз не съм знаял какво е апетит, преди да поема по този път.
Спрег и Стайн пристигнаха в разгара на това приятно занимание.
— Защо се бавим? — с недоволство рече Спрег. — Няма ли най-сетне да тръгнем?
Малчо бръкна в тенджерата на свой ред и подаде лъжицата на Кит. И двамата не проговориха, докато тенджерата не бе изпразнена и дъното й остъргано.
— Е, така е, ние нищо не сме правили — каза Малчо и избърса уста с опакото на ръката си. — Съвсем нищо не сме нравили. А вие пък нищо не сте яли. Е, вярно, това беше много невнимателно от моя страна.
— Не, не — побърза да каже Стайн. — Ние ядохме в една от палатките… при наши приятели.
— Така си и мислех — изсумтя Малчо.
— Щом сте се нахранили, хайде да тръгваме — подкани Спрег.
— Ето я лодката — рече Малчо. — Виждате, че е натоварена. Но сега какво ще трябва да се прави, за да потеглим?
— Да се качим и да се отблъснем. Хайде.
Те прегазиха до лодката и господарите се качиха, а Кит и Малчо се заловиха да тикат лодката. Когато вълните започнаха да преливат през кончовите на ботушите им, качиха се и те. Другите двама не бяха похванали греблата, течението отнесе лодката обратно и тя заседна на брега. Това се повтори пет-шест пъти с цената на големи усилия.
Малчо седна безутешно на борда, взе да дъвче тютюн и да проклина целия свят, докато Кит изгребваше водата от лодката, а другите двама си разменяха нелюбезни забележки.
— Ако ме оставите аз да командвам, аз ще подкарам лодката — каза най-после Спрег.
Намерението му беше искрено, но преди още да се качи в лодката, той се измокри до кръста.
Ще трябва да опънем палатката н да накладем огън — каза той, когато лодката пак бе изхвърлена на брега. — Замръзнах.
— Голяма работа, че си се поизмокрил — подигра му се Стайн. — Други са отплували днес по-мокри от теб. Сега аз ще подкарам лодката.
Този път той беше този, който се измокри и заяви с тракащи зъби, че трябва да запалят огън.
— Само зарад това, че малко те понаплискало! — злобно зачатка зъби Спрег. — Ще пътуваме!
— Малчо, намери чувала с дрехите ми и наклади огън! — заповяда Стайн.
— Да не си посмял! — изкрещя Спрег. Малчо погледна ту към единия, ту към другия, изплю се, но не се помръдна.
— Той е мой слуга и смятам, че трябва да изпълнява моите нареждания — грубо отвърна Стайн. — Малчо, свали на брега чувала.
Малчо се подчини, а Спрег остана да трепери в лодката. Кит не беше получил никакви нареждания, затова не правеше нищо и се радваше, че може да си почине.
— Когато екипажът се кара, корабът стои на място — промълви той уж на себе си.
— Какво каза? — изръмжа Спрег.
— Бая си под носа, такъв ми е навикът — отговори Кит.
Господарят го награди с гневен поглед и се чумери още няколко минути. После сви знамената.