— Извади моя чувал — заповяда той на Кит — помогни там да запалят огъня. Сега вече не можем да тръгнем до утре сутрин.
II
На другия ден вятърът не беше стихнал. Езерото Линдерман беше само една тясна планинска клисура, напълнена с вода. Устремил се надолу от планините през тази фуния, вятърът не беше равномерен и ту грозно ревеше, ту приличаше на силен бриз.
— Ако ми позволите да се опитам, мисля, че ще мога да изведа лодката — каза Кит, когато всичко беше готово за тръгване.
— Какво разбираш от тия работи? — сопна му се Стайн.
— Май че нищо — рече Кит и си замълча.
За първи път в живота си той работеше, за да си изкара прехраната, но много бързо усвояваше как трябва да се държи един слуга. Покорно и весело той участваше в различните безуспешни опити да се откъснат от брега.
— Как щеше да постъпиш? — полузадъхано, полуразплакано най-сетне го попита Спрег.
— Бих седнал хубавичко да си почина, докато позатихне вятърът, и тогава бих се впуснал с всички сила напред.
Колкото и да беше проста, тази мисъл бе хрумнала първо на Кит; те сполучиха още при първия опит, опънаха одеяло вместо платно и се понесоха по езерото. Стайн и Спрег веднага се развеселиха. Малчо, въпреки хроническия си песимизъм, беше винаги весел, а за Кит всичко беше твърде интересно и не можеше да не му е весело. Спрег се бори четвърт час с греблото, което служеше за кормило, и след това умолително погледна Кит, който го смени.
— Малко остана да си изпочупя ръцете от напрежение — промърмори Спрег за извинение.
— Май никога не сте яли мечо месо, а? — съчувствено го попита Кит.
— Какво, по дяволите, искате да кажете?
— А, нищо, просто се чудех.
Но зад гърба на господаря си Кит долови одобрителната усмивка на Малчо, който беше схванал преносния смисъл в думите на своя другар.
Кит управлява лодката през цялото езеро Линдерман и прояви такива способности, че двамата младежи, които имаха много пари и малко желание за работа, го нарекоха „кормчия“. Малчо беше доволен като тях и на драго сърце предложи да готви, като остави грижите за лодката на другаря си.
Между Линдерман и Бенет трябваше да пренасят всичко на гръб. Те прекараха лодката със съвсем лек товар надолу по тесния, но буен поток, съединяващ двете езера, и тука Кит научи още много неща за лодките и плаването. Но когато се стигна до пренасянето на снаряжението, Стайн и Спрег изчезнаха и техните слуги два дена се изпотрепаха, докато свършат тази работа. И така се занизаха дните на това ужасно пътуване: Кит и Малчо работеха до изнемога, техните господари не вършеха нищо, а искаха да им се прислужва.
Но сковаващата всичко полярна зима приближаваше все повече и повече, а те се бавеха поради многобройни и ненужни причини. При Уинди Арм на Стайн му хрумна да вземе кормилното гребло от Кит. Не се мина и час и лодката се удари в брега, където бясно се блъскаха вълните. Тука загубиха два дена да поправят повредите, а на третата сутрин, когато отидоха при лодката, за да потеглят отново, на носа на кърмата, с големи букви бе написано с въглен: „Chechaquo“.
Кит се усмихна на сполучливото оскърбително име.
— Ами! — заоправдава се Малчо пред обвинилия го Стайн. — Е, вярно е, че зная и да чета, и да пиша и зная, че „чечако“ значи новак, ама не съм пък чак толкова учен, че да зная как се пише такава завъртяна дума.
Двамата господари отправиха убийствени погледи към Кит, защото бяха дълбоко засегнати от обидата; но той дори не спомена, че предишната вечер Малчо го беше попитал как се пише тъкмо тази дума.
— Май че ги заболя толкова, колкото и от твоето мечо месо — тайничко му пошепна по-късно Малчо.
Кит се позасмя. Колкото повече откриваше собствените си сили, толкова повече нарастваше неодобрението му спрямо двамата господари. Това не беше толкова някакво постоянно раздразнение, колкото отвращение. Той беше вкусил мечото месо и беше го харесал, но те го учеха как не бива да го яде. Вътрешно той благодареше на бога, че не го е създал като тях. Неговата неприязън към господарите му стигаше до степен, граничеща с омраза. Вечното им бягане от работа го дразнеше по-малко, отколкото безпомощната им некадърност. Някъде вътре в него се пробуждаха старият Айзък Белю и всички други закалени сродници.
— Малчо — рече той един ден, когато бяха както винаги закъснели с тръгването, — струва ми се, че бих могъл да ги цапна с някое гребло по главата и да ги погреба в реката.
— Аз също — съгласи се Малчо. — Не ги бива да ядат мечо месо. Те са от тия, дето ядат риба и смърдят.