III
Стигнаха до бързеите; първо до пролома Кутията, а няколко мили по-надолу — Белия кон. Проломът Кутията заслужено беше получил това име. Той си беше кутия-капан. Който веднъж влезеше в него, не можеше да излезе освен през другия му край. От двете страни като отвесни стени се издигаха скали. Реката се стесняваше тука до една незначителна част от предишната си ширина и ревеше през мрачната клисура с бесен устрем, който скупчваше водите по средата в гребен е цели осем стъпки по-висок, отколкото край скалите отстрани. Този гребен на свой ред бе увенчан с големи отвесни вълни, които кипяха, но си оставаха на мястото. Пътниците с право се страхуваха от пролома, защото смъртта беше събрала там своя данък от минаващите златотърсачи.
Кит и другарите му вързаха лодката край брега в горния край, където имаше двадесетина други неспокойни лодки, и се запътиха пеша напред да проучат положението. Те пропълзяха до ръба и хвърлиха поглед надолу към клокочещите води. Спрег се отдръпна изтръпнал.
— Боже мой! — възкликна той. — За плувец тука няма спасение!
Малчо многозначително побутна Кит с лакът и полугласно подхвърли:
— Треперят му гащите. Хващам се на бас, че ще се измъкнат.
Кит почти не го чу. Откакто бяха тръгнали с лодка, беше започнал да опознава упоритостта и невероятното коварство на стихиите и това, което зърна в краката си му подействува като предизвикателство.
— Трябва да минем по гребена — каза той. — Отклоним ли се, ще се ударим в стените…
— И няма и да разберем какво ни е ударило — беше присъдата на Малчо. — Знаеш ли да плуваш, Пушилка?
— Бих предпочел да не знаех, ако нещо не ни потръгне там долу.
— И аз казвам същото — обади се печално непознат мъж, който стоеше до тях и се взираше надолу в пролома — Бих искал вече да съм го минал.
— Дори и срещу пари не бих отстъпил случая да го преплувам — отговори Кит.
Той го каза искрено, макар и с намерението да вдъхне смелост на непознатия. Кит се обърна, за да отиде пак при лодката.
— Ще се опитате ли? — попита непознатият.
Кит кимна.
… Ех, де да имал този кураж — призна си непознатият… — Аз стоя тука от часове. Колкото повече гледам, толкова повече ме е страх. Не съм лодкар, а с мене са само жена ми и племенникът ми, който е младо момче. Ако минете здрави и читави, ще прекарате ли и моята лодка?
Кит погледна Малчо, който се бавеше да отговори.
— Той е с жена си — подхвърли му Кит. И не се излъга в другаря си.
— Разбира се — отговори утвърдително Малчо… Само че исках малко да си помисля. Знаех си аз, че има за какво да го направим.
Те пак тръгнаха да се връщат, но Спрег и Стайн не се и помръднаха.
— На добър час, Пушилка! — обади се Спрег. — Аз… ъ-ъ-ъ… — Той се запъна. — Аз ще постоя тука и ще ви погледам.
— Трябва да бъдем трима в лодката: двама да гребат и един да управлява — спокойно каза Кит.
Спрег погледна Стайн.
— За нищо на света не бих го направил! — възкликна този господин. — Щом ти не се страхуваш да стоиш тука и да гледаш, не се страхувам и аз.
— Кой се страхува? — разгорещено попита Спрег. Стайн му отговори в същия тон и двамата им слуги си отидоха, без да дочакат края на разгорилата се свада.
— Ще минем и без тях — каза Кит на Малчо. — Ти ще седнеш на носа, а аз ще управлявам с кормилното гребло. Единствената ти грижа ще бъде да гребеш право напред. Като тръгнем, няма да можеш да ме чуваш, затова гледай само да караш право напред.
Те отвързаха лодката и излязоха по средата на ускоряващото се течение. От пролома долиташе все по-силен рев. Реката навлизаше там гладка като разтопено стъкло; когато се озоваха между стените, които закриваха небето, Малчо натъпка устата си с тютюн и заработи с греблото. Лодката заподскача по първите гребени на бързея и двамата другари бяха оглушени от тътена на побеснелите води, който ехтеше и многократно отекваше в теснината. Те не можеха да поемат дъх от летящите пръски вода. От време на време Кит не можеше да види другаря си, конто седеше на носа. Всичко трая само две минути и за това време те изминаха по бързея три четвърти миля, излязоха здрави и читави на другия край и вързаха лодката край брега на долния вир.
Малчо изпразни устата си от тютюневия сок — беше забравил да плюе — и заговори.
— Това беше мечо месо! — възхищаваше се той. — Истинското мечо месо! Доста напред изскочихме, а, Пушилка? Няма защо да крия и ще ти призная, че преди да тръгнем, кой знае дали е имало от тази страна на Скалистите планини по-уплашен човек от мене. Сега вече знам да ям мечо месо. Хайде да вървим, че да прекараме и оная лодка.
Когато се връщаха пеша, насред пътя срещнаха господарите си, които ги бяха наблюдавали отгоре.