— Е, затова пък ти поне си истинска стока — с усмивка му отговори Кит. — Само като те гледам и започвам повече да уважавам бога.
— Та казваш, че с мен е сполучил, а? — бе забележката, с която Малчо се помъчи да превъзмогне смущението си от комплимента.
Водният път минаваше през езерото Льо Барж. Тука нямаше бързо течение и ако нямаше попътен вятър, трябваше да се гребе четиридесет мили по гладки, спокойни води. Обаче времето на попътните ветрове бе минало и леден вихър ги брулеше право в лицето от север. Той вдигаше големи вълни, срещу които бе почти невъзможно да се гребе. На всичките им мъчнотии отгоре заваля и силен сняг, а водата замръзваше по греблата, та едни от тях трябваше непрекъснато да кърти леда с брадвичка. Принудени да се редуват и те на греблата, Спрег и Стайн явно бездействаха. Кит се беше научил да набляга на греблото с цялата си тежест, но забеляза, че господарите му само се преструват, че наблягат с тежестта си, а всъщност потопяват греблата под ъгъл, който не изисква никакви усилия.
След като минаха три часа, Спрег сложи греблото си в лодката и заяви, че иска да се върнат обратно в устието на реката на завет. Стайн го подкрепи и няколкото изминати с труд мили бяха загубени. На втория и третия ден те правеха същите безплодни опити. Откъм Белия кон непрекъснато пристигаха нови златотърсачи и в устието на реката се насъбра флотилия от повече от двеста лодки. Всеки ден пристигаха по четиридесет-петдесет, а само две или три сполучваха да стигнат северозападния бряг на езерото и не се връщаха. В плитчините вече се образуваше лед, който се съединяваше в тънка ивица от вир до вир покрай брега. Езерото можеше да замръзне всеки ден.
— Щяхме да стигнем, ако те имаха воля поне колкото мекотелите гадини — каза Кит на Малчо на третата вечер, докато двамата си сушеха мокасините пред огъня. — Щяхме да бъдем там днес, ако не бяха ни накарали да се върнем. Да бяхме опъвали още един час, и щяхме да стигнем западния бряг. Те са… те са безпомощни пеленачета!
— Вярно — съгласи се Малчо. Той обърна своя мокасин към огъня и за миг се замисли. — Виж какво, Пушилка. До Доусън има стотици мили. Трябва да направим нещо, ако не искаме да замръзнем тука. Какво ще кажеш?
Кит го погледна и зачака.
— Тези две пеленачета са в ръцете ни — обясни мисълта си Малчо. — Те знаят да заповядват и да се бъркат в кесиите, ама както и ти го каза, те са безпомощни пеленачета. Ако искаме да идем в Доусън, трябва командването да е в нашите ръце.
Двамата се изгледаха.
— Дадено — рече Кит и скрепи съгласието си е ръкостискане.
Сутринта, много преди да се съмне, Малчо нададе вик.
— Хайде! — ревеше той. — Ставайте, сънльовци! Ето ви кафето. По-живо! Ще тръгваме!
Макар и да мърмореха и протестираха, Стайн и Спрег се видяха принудени да потеглят два часа по-рано от всеки друг път. Отгоре на това вятърът беше по-рязък и след малко лицата на всички се заскрежиха, а греблата натежаха от лед. Три часа се бореха те, четири часа — един управляваше, един къртеше леда и двама гребяха. Северозападният бряг се мержелееше все по-близо и по-близо. Вятърът задуха още по-силно и най-после Спрег сложи греблото си в лодката — знак, че се отказва да се бори. Малчо веднага го грабна, макар че току-що го бяха сменили.
— Вземи да къртиш леда — рече той и подаде на Спрег брадвичката.
— Има ли смисъл? — изхленчи Спрег. — Няма да стигнем. Хайде да се върнем.
— Ще караме напред — каза Малчо. — Кърти леда, пък като се посъвземеш, ще ме смениш.
С неимоверни усилия те стигнаха до брега, но се озоваха пред редица канари и скали, в които се разбиваха вълните — да се слезе на сушата, беше невъзможно.
— Нали ви казах — изхлипа Спрег.
— Зъб не си обелил — отвърна му Малчо.
— Да се върнем.
Никой не проговори и без да се приближава, Кит подкара лодката успоредно с непристъпния бряг. Понякога те не напредваха повече от една стъпка при всеки удар на греблата, а имаше моменти, когато с два или три удара едва смогваха да устоят срещу отнасящия ги вятър. Кит правеше всичко, каквото можеше, за да ободри двамата слабаци. Разправяше им, че никоя лодка, стигнала до този бряг, не се е върнала. Принудили са се, убеждаваше ги той, да потърсят подслон някъде по-нататък. Продължиха да гребат още един час, два часа.
— Ако вие, братлета, вземете да гребете с малко от оная сила, която ви дава кафето, дето го сърбате в леглата, ще стигнем — насърчаваше ги Малчо… Пък вие само размахвате греблата и се преструвате, че гребете.
След още няколко минути Спрег хвърли греблото в лодката.