Неведнъж след това, когато се мъчеше да си спомни тази нощ и пред него възкръсваха само кошмарни картини, Кит се чудеше какви ли трябва да са били страданията на Стайн и Спрег. Единственото запазило се впечатление за преживяното бе, че горе-долу хиляда години се е борил при хапещ мраз и непоносимо напрежение.
Утрото ги завари заковани на място. Стайн се оплакваше, че са му премръзнали пръстите, Спрег — носът, а болката в бузите и носа на Кит му подсказваше, че и той не е бил пощаден. Колкото повече се съмваше, толкова по-далече можеха да видят, и докъдето им стигаше погледът, виждаха все ледена равнина. Езерото се беше сковало. На стотина крачки от тях лежеше северният бряг. Малчо уверяваше, че това е устието на реката и че вижда вода. Само той и Кит бяха в състояние да работят; те се заловиха да чупят леда с греблата и да карат лодката напред. И най-после, когато нямаха вече никакви сили, бързото течение на реката ги повлече. Те хвърлиха поглед назад и видяха няколко лодки, които се бяха борили цяла нощ и сега бяха безнадеждно замръзнали в леда; след това реката направи завой и течението ги понесе с шест мили в час.
VI
Ден след ден плуваха те надолу по бързата река и ден след ден крайбрежният лед стигаше все по-навътре. Когато надвечер спираха за нощувка, те разчупваха леда, за да направят място за лодката, и пренасяха всичко необходимо за стануване на няколкостотин стъпки до брега. Сутринта разбиваха новия лед около лодката и пак навлизаха в течението. Малчо нагласи в лодката тенекиената печка и Стайн и Спрег висяха над нея през дългите им часове на пълно бездействие. Те се бяха примирили, не издаваха вече заповеди и единственото им желание беше да стигнат в Доусън. Малчо, все такъв черногледец, неуморим и весел, току подхващаше гръмогласно три реда от първото четиристишие на песен, която беше забравил. Колкото по-студено ставаше, толкова по-често пееше той:
Когато минаваха край устията на Хуталинкуа, на Голямата и Малка сьомга, те забелязаха, че тези реки изхвърлят в Юкон ледена каша. Тя се събираше около лодката, полепваше се по нея и вечерта те се виждаха принудени да изсичат леда, за да излязат от течението. Сутрин изсичаха за лодката път, за да навлязат пак в течението.
Последната вечер на брега прекараха между устията на Бялата река и реката Стюарт. На разсъмване те видяха половин миля широкия Юкон, целия побелял и скован от лед от единия бряг до другия. Малчо изруга целия свят не тъй добродушно, както обикновено, и погледна Кит.
— Нашата лодка ще бъде последната, която ще стигне в Доусън тази година — забеляза Кит.
— Но вече няма никаква вода, Пушилка!
— Тогава ще ни носи ледът. Хайде!
Напразно протестиращите Спрег и Стайн бяха натоварени в лодката. Половин час Кит и Малчо се мъчеха да изсекат с брадви път към бързия, сега вече втвърден поток. Когато сполучиха да се измъкнат от крайбрежния лед, плаващият лед подкара лодката на стотина крачки край замръзналата ивица и откъсна половината от горната греда на единия борд и отчасти я раздроби. След това навлязоха в течението, което се отбиваше от брега в долния край на завоя. Те продължаваха да си пробиват път към средата. Потокът вече не представляваше ледена каша, а плътни парчета лед. Между тези парчета имаше само каша, която се сковаваше пред очите им. Те се отблъскваха с греблата от ледените блокове, понякога се покатерваха на тях, за да бутнат лодката напред, а след един час стигнаха средата на реката. Пет минути след като престанаха да се напъват, лодката замръзна. Цялата река се сковаваше още докато се движеше. Едно парче лед се залепваше за друго, докато най-после лодката остана в средата на един леден блок, седемдесет и пет стъпки в диаметър. Понякога плуваха със страната напред, понякога с кърмата, а тежестта на леда разкъсваше веригите, които сковаваха тази движеща се маса, само за да я сковат отново други, по-бързо движещи се блокове. Минаваха часове. Малчо поддържаше огъня в печката, готвеше и пееше бойната си песен.
Настъпи нощ, след много усилия те се отказаха от опита да докарат лодката до брега и в тъмнината продължиха безпомощно да се носят напред.
— Ами ако отминем Доусън? — попита Малчо.
— Ще се върнем пеша — отговори Кит, — ако не ни смачка ледът.
Небето беше ясно и при светлината на студените трепкащи звезди пред тях се мяркаха от време на време неясните очертания на планини от двете страни. В единадесет часа отдолу долетя глух, стържещ тътен. Бързината започна да намалява, а ледените блокове да се изправят, сблъскват и раздробяват около тях. Реката се задръстваше. Един блок се надигна, хлъзна се по блока под тях и отнесе единия борд на лодката. Тя не потъна, понеже все още се крепеше върху своя блок, но се завъртя и за миг те видяха на една стъпка от тях да се показва черна вода. След това всякакво движение спря. Като се мина половин час, цялата река се надигна и започна да се движи. Това продължи един час, после отново се задръсти и спря. Сетне се раздвижи още веднъж и със страшно стържене тръгна бързо и яростно напред. Тогава те видяха светлини на брега и когато се изравниха с тях, Юкон се предаде и реката спря за шест месеца.