Когато параходът „Екселсиор“ пристигна от Аляска и донесе новината за златното находище в Клондайк, която подлуди цялата страна, Кит направи съвсем лекомислено предложение.
— Виж какво, O’Xapa — каза той. — Ще има голяма златна треска, ще се повторят дните от четиридесет и девета година. Хайде да отида там като кореспондент на „Талаз“. Ще отида на свои разноски. О’Хара поклати глава.
— Не мога да се лиша от теб в редакцията, Кит. Пък и този роман в подлистници. Освен това няма и час, откакто се видях с Джаксън. Той тръгва утре за Клондайк и се съгласи да изпраща веднъж в седмицата писмо и снимки. Нямаше да го пусна да замине, докато не ми обещаеше. А най-чудесното е, че няма да ни струва нищо.
Кит чу отново за Клондайк, когато се отби подиробед в клуба и в една от нишите на библиотеката забеляза чичо си.
— Здравей, почтени чичо — поздрави го Кит, отпусна се в коженото кресло и изпъна крака. — Няма ли да поседнеш с мене?
Той си поръча коктейл, но чичо му се задоволи с тънкото местно червено вино, което пиеше винаги. Той изгледа сърдито, с неодобрение коктейла, а след това лицето на племенника си. Кит долови, че сега ще почнат назиданията.
— Имам само една минута — припряно рече той. — Трябва да бързам на тази изложба на Кийт в галерията „Елъри“ и да напиша за нея половин колона.
— Какво ти е? — попита го чичо му. — Блед си. Съсипан си.
Кит му отговори само с един стон.
— Виждам, че ще имам удоволствието да те погреба.
Кит тъжно поклати глава.
— Благодаря, не искам да ме ядат червеи. Искам да бъда изгорен.
Джон Белю произлизаше от онова старо, яко и сърцато поколение, което бе прекосило равнините с волски впрягове през петдесетте години, и притежаваше същата тази издръжливост, както и издръжливостта, придобита още през детството, прекарано в покоряване на нови земи.
— Ти не живееш правилно, Кристофър. Срамувам се от тебе!
Пътят на наслажденията, а? — позасмя се Кит. По-възрастният мъж сви рамене. — Няма защо да клатиш побелялата си глава, почтени чичо. Де да беше от наслажденията. Свършено е с това. Нямам време.
— Тогава какво е, дя…
— Преумора.
Джон Белю избухна в дрезгав, изпълнен с недоверие смях.
— Наистина ли?
И той отново се разсмя.
— Хората са рожба на окръжаващата ги среда — заяви Кит и посочи чашата на чичо си. — Присмехът ти е блудкав и горчив като виното, което пиеш.
— Преумора! — подигра го чичото. — Та ти не си спечелил ни един цент в живота си.
— Спечелил съм и още как, само че не съм ги получил. Дори и сега печеля по петстотин долара на седмица и работя за четирима.
— Картини, които никой не купува? Или… хм-м… някакви там измишльотини? Знаеш ли да плуваш?
— Едно време плувах.
— Да яздиш?
— Опитвал съм и това чудо.
Джон Белю изсумтя с погнуса.
— Добре, че баща ти не е жив да те види в целия блясък на твоето падение — каза той. — Баща ти беше мъж до мозъка на костите си. Разбираш ли? Мъж! Мисля, че той щеше да избие от главата ти всичките тия музикални и рисувални щуротии.
— Уви! Днешното разложение! — въздъхна Кит.
— Бих могъл да го разбера и да го търпя — яростно продължи чичото, — ако имаше някакъв успех. Но ти не си спечелил нито един цент през целия си живот н никога не си извършил някоя истинска мъжка работа.
— Гравюри, картини, жени — посърнало подхвърли Кит.
— Цапотиш и при това без успех. Какви картини си нарисувал? Глупави акварели и кошмарни плакати. Никога нищо не си излагал, дори и тука, в Сан Франциско…
— О, ти забравяш! Една от тях виси в игралната зала на същия този клуб.
— Направо карикатура! А музиката? Тази мила глупачка, майка ти, харчеше стотарки за уроци. Ти само дрънкаше и се провали. Никога не си спечелил дори и пет долара като акомпанятор на някой концерт. Твоите песни?… Скокливи шлагерчета, боклук, който никога не е бил напечатан и се пее само от разни лъжебохеми.
— Веднъж издадох книга, сонетите, нали си спомняш? — плахо се обади Кит.
— И колко ти струва това нещо?
— Само около двеста долара.
— Някакви други постижения?