В Доусън, любопитните, събрали се на брега да видят как ще замръзне реката, чуха в мрака бойната песен на Малчо:
VII
Три дена Кит и Малчо усилено работиха, за да пренесат тежащото тон и половина снаряжение от средата на реката до дървената хижа, която Стайн и Спрег бяха купили на хълма над Доусън. Когато това се свърши и те се прибраха по здрач в топлата хижа, Спрег повика Кит при себе си. Вън термометърът показваше петдесет и четири градуса под нулата1.
— Още нямаш пълен месец служба, Пушилка — заговори Спрег. — Но ето ти цялата заплата. Желая ти щастие.
— Ами нашите условия? — попита Кит. — Вие знаете, че тука върлува глад. Човек не може да си намери работа дори и но находищата, ако си няма своя храни. Вие обещахте…
— Нищо не съм обещавал… — прекъсна го Спрег. — Вие обещавали ли сте, Стайн? Ние ви наехме с месечна заплата. Ето ви парите. Ще ми подпишете ли разписка?
Ръцете на Кит се свиха в юмруци, за миг му причерня пред очите. Двамата господари се дръпнаха от него. Кит никога в живота си не беше ударил някого от яд, а беше тъй сигурен, че може да тегли на Спрег един хубав бой, че не се решаваше да го направи.
Малчо разбра състоянието му и се намеси:
— Виж какво, Пушилка. Нямам намерение да пътувам нататък с такива простаци. Напускам ги още тука. Ще си останем двамата заедно. Искаш ли? Хайде, вземи си одеялата и слез долу в „Еленовия рог“. Чакай ме там. Аз ще уредя сметката, ще прибера, каквото ни се полага, а на тях ще им дам каквото им се пада. По вода не ме бива, но сега нали съм стъпил на суша, ще се развъртя, та пушилка да се вдигне.
Подир половин час Малчо се появи в „Еленовия рог“. Разкървавените му юмруци и ожулената буза показваха, че беше дал на Спрег и Стайн, каквото им се падаше.
— Трябваше да я видиш тая хижа — прихна той, когато двамата стояха пред бара. — Да го наречеш „пердах“, ще е малко. Хващам се на бас, че няма да могат да се покажат на улицата цяла седмица. Сега сметката е съвсем ясна и за теб, и за мен. Храната е долар и половина фунтът. Никой не те взема на работа, ако си нямаш храна. Еленовото месо върви по два долара фунтът и го няма. Парите ще ни стигнат за патрони н храна за един месец, пък ще тръгнем из пущинаците нагоре по Клондайк. Ако няма елени, ще идем да живеем при индианците. Но ако подир шест седмици, смятано от днес, нямаме пет хиляди фунта еленово месо, аз ще… кълна се, че ще се върна и ще им поискам прошка на нашите господари. Приемаш ли?
Кит протегна ръка и те си стиснаха десниците. Но след това той се разколеба.
— Аз не разбирам нищо от лов — рече той.
Малчо вдигна чашата си.
— Но ти си от тия, дето знаят да ядат месо, и аз ще те науча.
НАДПРЕВАРВАНЕТО КЪМ ПОТОКА НА ИНДИАНКАТА
I
Два месеца след като бяха тръгнали на лов за елени, за да си осигурят храна, Белю Пушилката и Малчо се върнаха в кръчмата „Еленовия рог“ в Доусън. Ловуването бе свършило, месото пренесено и продадено по два и половина долара фунта и сега двамата заедно притежаваха три хиляди долара в златен пясък и добър впряг кучета. Беше им провървяло. При все че златната треска бе пропъдила дивеча на сто и повече мили в планините, те бяха ударили четири елена в една тясна клисура на половината от това разстояние.
Загадката как са се заблудили тези животни беше толкова голяма, колкото и слуката на ловците, защото същия ден до тях спряха на стан четири изнурени от глад индиански семейства, които разправяха, че на три дена път наоколо нямало никакъв дивеч. Срещу месо Пушилката и Малчо се сдобиха с измършавели от глад кучета и след като ги храниха една седмица, запретнаха животните и започнаха да извозват месото на пазара в гладуващия Доусън.