Често им се струваше, че са излезли начело, по всеки път настигаха нови златотърсачи, тръгнали по-рано. Понякога отделни групички се опитваха да вървят в крак с тях, но след миля или две неизменно се обезсърчаваха и се загубваха в мрака.
— Ние сме били на път цялата зима — забеляза Малчо. — А тия дъртаци, дето са се размекнали от излежаване в хижите, взели да си мислят, че могат да вървят като нас. Виж, да бяха истински златотърсачи-кореняци, щеше да е по-друго. Има едно нещо, дето кореняците знаят да правят: да ходят.
Веднъж Пушилката запали клечка кибрит, за да погледне часовника си. Той не се опита да го направи втори път, защото мразът така свирепо захапа голите му ръце, че трябваше да мине половин час, докато ги усети отново.
— Четири часът — каза той и си сложи ръкавиците, — а ние вече сме изпреварили триста души.
— Триста трийсет и осем — поправи го Малчо. — Аз ги броя. Дай път, чужденецо! Пусни напред да бързат тия, дето знаят как се бърза.
Тези думи бяха отправени към един явно капнал от умора мъж, който едва се тътреше и само заприщваше пъртината. Този и още един бяха единствените останали без сили златотърсачи, които Кит и Малчо срещнаха, защото те бяха почти начело на надпреварващата се върволица. А за ужасите на тази нощ те се научиха едва после. Изтощени хора сядали да си починат край пътя и не могли вече да станат. Седем души замръзнали, а в болниците на Доусън на десетки останали живи отрязали ходилата и пръстите на краката и ръцете. Защото тъй се случи, че надпреварването за злато към Потока на индианката стана през най-студената нощ на годината. Преди да се зазори, спиртните термометри в Доусън паднаха до петдесет и седем градуса под нулата. Надпреварващите се златотърсачи, с малки изключения, бяха наскоро пристигнали в тази страна и не знаеха какво може да направи студът.
Другия изнемощял златотърсач откриха след няколко минути в блясъка на Северното сияние, което се стрелна като прожектор от хоризонта до зенита. Той седеше на един леден блок до пъртината.
— Карай напред, сестро Марийо! — весело го поздрави Малчо. — Мърдай. Ако седиш тука, ще замръзнеш. Човекът не отговори и те спряха да видят какво му е. Корав като ръжен — бе присъдата на Малчо. — Ако го събориш, ще се строши.
— Виж дали още диша — каза Пушилката, а сам свали ръкавиците си и се опита да напипа през кожите и вълнените дрехи сърцето на човека.
Малчо вдигна единия наушник и долепи ухо до вледенените устни.
— Никакъв дъх — обади се той.
— И сърцето не бие — рече Пушилката.
Той сложи ръкавицата на ръката си и ожесточено я заудря за една минута, преди да я изложи пак на студа, за да драсне клечка кибрит. Това беше един старец, безспорно мъртъв. Щом светна клечката, те видяха дълга сина брада, покрита с лед до носа, побелели от мраза бут и затворени очи със заскрежени, смръзнали се мигли. Кибритът угасна.
— Хайде — каза Малчо и затърка ухото си. — Не можем с нищо да му помогнем на тоя дъртак. А на мене ми замръзна ухото. Сега ще ми се обели проклетата кожа и ще ме боли цяла седмица.
След няколко минути, когато нова огнена ивица разля трептящи пламъци по цялото небе, на четвърт миля пред себе си те видяха върху леда две фигури: Цяла миля по-нататък не се виждаше някой да се движи.
— Тези водят шествието — подхвърли Малчо, когато отново настъпи тъмнина. — Хайде да ги настигнем.
След като измина половин час, а те още не бяха догонили двамата пред тях, Малчо се спусна да тича.
— И да ги стигнем, няма да можем да ги надминем — задъхано каза той. — Ех, че вървят, дявол да го вземе! Хващам се на бас, че не са чечако. Човек да не съм, ако не са от истинските златотърсачи-кореняци.
Пушилката водеше, когато най-сетне ги настигнаха, и се зарадва, че най-после закрачи с нормален ход по техните пети. Почти веднага му се стори, че по-близкият до него човек е жена. Кое породи у него това впечатление, не можеше да каже. С качулка и загърната с кожи, тъмната фигура приличаше на всяка друга фигура, и псе пак Пушилката изпитваше чувство за нещо познато. Той дочака следващото припламваме на Северното сияние и при неговата светлина видя колко малки бяха обутите с мокасини крака. Но той видя и нещо повече походката, и разбра, че това бе несравнимата походка, която веднъж се беше зарекъл никога да не забрави.
— Ех, че я бива да ходи — обади се с дрезгав шепот Малчо. — Бас държа, че е индианка.