Девойката поклати глава.
— Не можем да скрием следите си, а те ще вървят по тях като овци.
След четвърт миля тя рязко изви на запад. Пушилката забеляза, че те тръгнаха по неутъпкан сняг, но нито той, нито Малчо не забеляза, че неясната пътечка, по която бяха вървели досега, продължаваше на юг. Да бяха могли да видят какво направи след това Луис Гастел, историята на Клондайк щеше да се развие по друг начин, защото щяха да видят как този стар златотърсач, без да куца, тича след тях като хрътка, забил нос в пътеката. Щяха да видят и как утъпква и разширява следата, където те извиха на запад. И най-после щяха да го видят как се запътва по старата, едва забележима пъртина, която продължаваше да води на юг.
Една пътечка водеше нагоре по ручея, но тя беше толкова неясна, че те непрекъснато се губеха в тъмнината. След четвърт час Джой Гастел се съгласи да пусне двамата мъже напред, да проправят подред пъртината в снега. Те напредваха толкова бавно, че всичките надпреварващи се златотърсачи успяха да ги настигнат и когато се съмна в девет часа, зад тях, докъдето стигаше поглед, се точеше непрекъсната върволица хора. Черните очи на Джой пламнаха, когато ги видя.
— От колко време вървим нагоре по ручея? — попита тя.
— Цели два часа — отговори Пушилката.
— И два часа обратно прави четири — засмя се девойката. — Хората от Морския лъв са спасени.
В ума на Пушилката се мярна смътно подозрение, той спря и се обърна към нея.
— Не разбирам — рече той.
— Не разбирате? Тогава ще ви обясня. Това е Норвежкият ручей. Потокът на индианката е следващият на юг.
За миг Пушилката онемя.
Нарочно ли го направи? — попита Малчо.
— Направих го, за да спечелят време старите златотърсачи.
Джой подигравателно се изсмя. Двамата мъже се усмихнаха един на друг и после почнаха да се смеят заедно с нея.
— Да не бяха жените толкова малко по тези места, щях да те сложа на коляното си и да ти дръпна един хубав бой — увери я Малчо.
— Баща ви не си е разтегнал никакво сухожилие, ами е изчакал да се отдалечим и след това е продължил, нали? — попита Пушилката.
Тя кимна.
— И вие послужихте за примамка.
Девойката пак кимна; този път смехът на Пушилката прозвуча звънко и искрено. Това бе неподправеният смях на човек, който открито се признава за победен.
— Защо не ми се сърдите? — разочаровано попита Джой. — Или… или защо не ме набиете?
— Е, нищо не ни пречи да тръгнем обратно — подкани ги Малчо. — Краката ми изстиват, като стоим тука.
Пушилката поклати глава.
— Това ще значи да изгубим четири часа. Трябва да сме минали осем мили по Норвежкия ручей и, както изглежда, нататък той прави голям завой на юг. Ще продължим по него, после ще се прехвърлим някак през вододела и ще слезем на Потока на индианката някъде над Откритие. — Той погледна Джой. — Няма ли да дойдете с нас? Аз обещах на баща ви, че ще се грижим за вас.
— Мисля. — Тя се подвоуми. — Мисля, че ще дойда с вас, ако нямате нищо против. — Девойката го гледаше право в очите и в изражението и вече нямаше нито предизвикателство, нито подигравка. — Наистина, господин Пушилка, вие ме карате горе-долу да съжалявам за това, което съм направила. Но нали някой трябваше да спаси старите златотърсачи.
— Стигам до заключението, че надпреварването за злато не е нищо друго освен спортно състезание.
— А аз стигам до заключението, че вие двамата сте големи любители на такива състезания — продължи тя и сетне добави с едва чута въздишка: — Колко жалко, че не сте стари златотърсачи!
Още два часа вървяха те по замръзналото корито на Норвежкия ручей, а после свиха по тесен и каменист приток, който се вливаше в ручея от юг. Към пладне започнаха да се изкачват на самия вододел. Като погледнеха надолу и назад, можеха да видят, че дългата върволица златотърсачи бе започнала да се разкъсва.
Тук и там на двадесетина места тънки струи дим показваха, че някои са се спрели на стан.
Колкото за самите тях, ходенето беше трудно. Те затъваха до кръста в снега и трябваше да спират през няколко крачки, за да си поемат дъх. Малчо пръв поиска да направят почивка.
— Ние сме на път повече от дванайсет часа — рече той. — Пушилка, право да си кажа, здравата съм се изморил. И ти също. Мене нищо не ми пречи да викам колкото си искам, че мога да го излапам тоя път като прегладнял индианец парче мечо месо. Ама туй нещастно момиче няма да може да се държи на крака, ако не му дадем нещо да хапне. Ей тука ще накладем огън. Какво ще кажеш?