Те стъкмиха временния си стан толкова бързо, толкова сръчно и методично, че Джой, която ги наблюдаваше с недоверчив поглед, трябваше да признае в себе си, че старите златотърсачи нямаше да го направят по-добре. Елхови клони, постлани отгоре с одеяло, предлагаха място за почивка и за готварски приготовления. Но те стояха настрана от огъня, докато не разтъркаха с настървение носовете и бузите си.
Пушилката плю във въздуха и замръзналата плюнка изпращя толкова бързо и силно, че той поклати глава.
— Предавам се — рече той. — Никога не съм виждал такъв студ.
— Една зима в Койокук имахме шестдесет и пет градуса под нулата — отговори му Джой. — Сега е най-малко петдесет и седем или шестдесет и аз съм сигурна, че бузите ми са замръзнали. Парят като огън.
По стръмния склон на вододела нямаше лед и трябваше да сипят в златарското корито цяла кофа ситен, твърд, зърнест като захар сняг, докато стопят достатъчно вода за кафе. Пушилката пържеше бекон и размразяваше сухари. Малчо носеше дърва и поддържаше огъня, а Джой сложи скромната трапеза, състояща се от две чинии, две канчета, тенекиена кутия със сол и чер пипер и тенекиена кутия със захар. Когато седнаха да се хранят, тя и Пушилката ядоха от една чиния и пиха от едно канче.
Беше вече към два часа след пладне, когато прехвърлиха билото на вододела и започнаха да слизат по един от притоците на Потока на индианката. В началото на зимата някакъв ловец на елени беше проправил пътека в пролома — когато се качвал и слизал, той бе стъпвал в собствените си следи. Поради това сред мекия сняг, покрити от по-късните валежи, се очертаваха редица криволичещи издигнатинки. Ако не стъпеше направо на тях, човек се подхлъзваше в неутъпкания сняг и обикновено падаше. Освен това ловецът на елени е бил изключително дългокрак. На Джой се искаше сега двамата й другари да могат да си запазят участъци и понеже се боеше, че те забавят хода си поради очевидната й умора, тя настоя да върви първа. Бързината и начинът, по който тя слизаше по коварните дири, предизвикаха несдържаното възхищение на Малчо.
— Виж я ти нея! — възкликна той. Това се казва момиче на място! Гледай как мята мокасините. Не е като с високи токчета! Знае да си служи с краката, дето й ги е дал господ. Каква жена става от нея за някой ловец на мечки!
Тя се обърна с бегла усмивка на благодарност, която включваше и Пушилката. Той долови в нея приятелско чувство, но в същото време много рязко усети колко женствена е тази, която го е погалила с тази дружеска усмивка.
Когато стигнаха брега на Потока на индианката и погледнаха назад, те видяха проточилата се разпокъсана върволица златотърсачи с мъка да слизат от билото.
Тримата се спуснаха от брега върху леглото на потока. Замръзналата до дъно рекичка беше двадесет-тридесет стъпки широка и лежеше между осем до десет стъпки високи брегове от алувиални наноси. По снега, който покриваше леда, не личаха никакви преспи следи и те разбраха, че са излезли над участъка Откритие и над последните участъци, запазени от златотърсачите от Морския лъв.
— Внимавайте да не стъпите в някой извор — предупреди Джой, когато Пушилката ги поведе надолу по потока. — Ако пропаднете, при петдесет и пет градуса ще останете без крака.
Тези извори, обичайни за повечето рекички на Клондайк, не замръзват и при най-ниските температури. Водата извира от бреговете и се разлива в локви, които се покриват с ледена корица и навалял отгоре сняг. Така, стъпил върху сух сняг, човек може да пропадне през дебелата един пръст ледена кора и да се намери до колене във вода. Ако за пет минути не успее да свали мокрите си обувки м чорапи, може да заплати с краката си.
Макар и да беше само три часът след пладне, паднал бе вече продължителният полярен здрач. Те гледаха да не пропуснат на някой от двата бряга белязано дърво, по което щяха да познаят средата на последния запазен участък. Джой, поривиста и нетърпелива, го видя първа. Тя изтича пред Пушилката и извика:
— Някой е бил тука! Вижте снега! Търсете белега! Ей го! Вижте онази елха!
Внезапно тя потъна до кръста в снега.
— Сега я наредих! — жално възкликна тя. И веднага извика: — Не се приближавайте до мен! Аз ще се измъкна.
Крачка по крачка, проваляйки се всеки път през тънката кора лед, скрита под сухия сняг, тя си проби път до по-сигурно място. Без да губи време, Пушилката се втурна към брега, където пролетните води бяха струпали между храстите сухи съчки и клони, които сякаш само чакаха клечка кибрит. Докато девойката стигна при него, от стъкнатия огън вече изскачаха първите пламъчета и искри.
— Седнете! — заповяда Пушилката.