— Една моя пиеса за открито се игра на лятното увеселение.
— Какво получи за нея?
— Слава.
— А едно време си плувал и си се опитвал да яздиш! — Джон Белто остави чашата си на масата с ненужна стремителност. — За какво ли те бива изобщо? За нищо нямаше грижа и все пак дори в университета не си играл футбол. Не си гребал. Не си…
— Боксирах се и фехтувах… по малко.
— Кога си се боксирал за последен път?
— Не съм се боксирал от онова време, но тогава смятаха, че прекрасно преценявам времето и разстоянието, само че… ъ-ъ…
— Продължавай.
— Смятаха ме за непостоянен…
— Искаш да кажеш, мързелив.
— Винаги съм си представял, че това е същото, само че казано в по-лека форма.
— Моят баща, господинчо, твоят дядо, старият Айзък Белго, само с един удар на юмрука уби човек на шестдесет и девет години.
— Човекът ли е бил на шестдесет и девет години?
— Не, твоят… ах ти, безсрамен нехранимайко! Но ти на шестдесет и девет родини няма да можеш да убиеш и един комар!
— Времената са се променили, почтени чичо. Сега за човекоубийство изпращат хората в затвора.
— Баща ти веднъж изминал сто осемдесет и пет мили, без да спи, и уморил три коня.
— Да беше живял днес, щеше да си хърка в спален вагон през целия път.
Чичото щеше да се задави от яд, но го преглътна и успя да изрече:
— На колко си години?
— Имам основания да вярвам…
— Зная. На двайсет и седем. Завърши колежа на двайсет и две. Цапоти и свири, и драска пет години. Кажи пред бога и пред хората, за какво те бива? Когато бях на твоята възраст, аз имах само един чифт долни гащи. Препусках с добитъка из Колюзо. Бях як като камък и можех да спя на камък. Хранех се с пастърма и мечо месо. Физически и сега съм много по-здрав от тебе. Ти тежиш към сто шейсет и пет фунта. Аз и сега мога да те просна по гръб или да те пребия с юмруци.
— Не е нужно да си някакво физическо чудо, за да се наливаш с коктейли или слаб чай — промърмори примирително Кит. — Не разбираш ли, почтени чичо, че времената са се променили. Освен това не съм бил възпитан както трябва. Тази мила глупачка, майка ми…
Джон Белю ядосано се надигна.
— …както я нарече ти, е била твърде добра към мен; държала ме е в памук и тъй нататък. Виж, ако бях участвал като хлапак в някои от тези крайно мъжки развлечения, от които се увличаш ти… Интересно, защо никога не си ме поканил да дойда с теб? Ти вземаше Хал и Роби и на Сиера, и на тази обиколка из Мексико.
— Предполагам, че твърде много си ми приличал на лорд Фаунтлерой.
— Твоя грешка, почтени чичо, и на тази мила… ъ-ъ… на майка ми. Как можех да опозная трудностите на живота? Аз бях мамино детенце. Какво ми оставаше освен гравюрите, картините и жените? Моя ли е била грешката, че никога не е ставало нужда да се потя?
Чичото изгледа племенника си с неприкрито отвращение. Не можеше да понася лекомислените думи на този мекушав младеж.
— Добре, аз пак тръгвам на едно от тези, както ги нарече, „мъжки“ развлечения. Какво ще кажеш, ако те поканя да дойдеш с мен?
— Трябва да признаем, че си доста закъснял. Къде отиваш?
— Хал и Робърт отиват в Клондайк. Аз ще ги изпратя през превала и надолу до езерата, после ще се върна…
Той не можа да продължи, защото младият мъж беше скочил на крака и сграбчил ръката му.
— Спасителю!
Джон Белю бе тозчас обзет от подозрение. Дори и през ум не му беше минало, че тази покана щеше да бъде приета.
— Ти не говориш сериозно — рече той.
— Кога тръгваме?
— Това ще бъде трудно пътуване. Ти само ще ни пречиш.
— Не, няма. Ще работя. Откакто постъпих в редакцията на „Талаз“, научих се да работя.
— Всеки трябва да си носи храна за цяла година. Ще има толкова народ, че носачите индианци не ще могат да се справят. Хал и Робърт ще трябва да мъкнат багажа си сами. Затова и отивам с тях, да им помогна. Ако дойдеш, и ти ще трябва да правиш същото.
— Ще видиш!
— Ти не можеш да носиш — възрази чичото. — Кога тръгваме?
— Утре.
— Не си въобразявай, че са ми подействували твоите поучения за издръжливостта — каза Кит на сбогуване. — Просто трябваше да избягам някъде от O’Xapa, където и да било.
— Кой е O’Xapa? Някое японче?
— Не, ирландец, експлоататор и мой най-добър приятел. Той е редактор, собственик и пълновластен господар на „Талаз“. Каквото каже, това става. Може да накара и мъртвите да проходят.
Тази вечер Кит Белю написа бележка на O’Xapa.
„Това ще е само една почивка за няколко седмици. — обясняваше той. — Ще трябва да намериш някой тип да измисля подлистниците за този роман. Съжалявам, братле, но е необходимо за здравето ми. Когато се върна, ще работя двойно повече.“