II
Кит Белю слезе на обзетия от безумие бряг на Дайи, задръстен с хилядофунтовото снаряжение на хиляди хора. Тези огромни купища багаж и храна, струпвани на планини от параходите, започваха бавно да се прехвърлят нагоре по долината на Дайи и оттатък Чилкут. Всичко трябваше да се пренесе на едно разстояние от двадесет и осем мили, и то само на гръб. При все че бяха покачили цената от осем на четиридесет цента на фунт, носачите индианци не можеха да насмогнат и беше ясно, че зимата ще завари по-голяма част от снаряженията на отсамната страна на прохода.
Най-неопитният от неопитните новаци беше Кит. Както и стотици други той носеше патрондаш и голям револвер, увиснал на колана му. Същата слабост бе проявил и чичо му под влияние на спомените за старите беззаконни дни. Но Кит Белю беше романтичен. Той бе пленен от глъчката и пъстротата на потока златотърсачи и виждаше техния живот и устрем напред с очите на художник. Кит не взимаше всичко това сериозно. Както беше казал още на парахода, то съвсем не го засягаше. Той просто беше в отпуска и имаше намерение да надзърне отвъд планинския проход, „да позяпа“ и след това да се върне.
Кит остави другарите си на пясъка да чакат разтоварването на парахода и бавно се запъти нагоре по брега към стария търговски пункт. Той не се перчеше, макар и да бе забелязал, че много от въоръжените с револвери се перчеха. Край него мина снажен, висок индианец, понесъл необикновено голям товар. Кит тръгна подире му, възхитен от прекрасните му прасци и грацията и лекотата, с които се движеше въпреки тежкото си бреме. Индианецът стовари денка на кантара пред пункта и Кит се присъедини към златотърсачите, които го бяха заобиколили, и му се любуваха. Денкът тежеше сто и двадесет фунта и хората повтаряха това един на друг с тон на дълбоко страхопочитание. „Не е малко“ — реши Кит и се запита дали би могъл да вдигне такава тежест, камо ли пък да я понесе.
— Чак до езерото Линдерман ли ще го носиш, друже? — попита той.
Индианецът, готов да се пръсне от гордост, утвърдително изсумтя.
— Колко взимаш за такъв денк?
— Петдесет долара.
Тука Кит прекъсна разговора. Млада жена, застанала на входа, привлече вниманието му. Противно на другите жени, които слизаха от параходите, тя не беше нито с къса пола, нито с голф. Беше облечена, както би се облякла всяка жена, която пътува за някъде. Направи му силно впечатление, че присъствието й тук беше съвсем естествено — като че тука й беше мястото. Освен това беше млада и хубава. Блестящата красота н руменината на продълговатото й лице задържаха погледа му и той я гледа прекалено дълго — гледа я, докато това й додея, и тъмните и очи с дълги мигли погледнаха в неговите със студен, преценяващ поглед. От лицето му се плъзнаха с явен присмех върху големя револвер на бедрото му. После очите й отново се вдигнаха към неговите очи и в тях блесна подигравателно презрение. Това му подействува като плесница. Тя се обърна към застаналия до нея мъж и му посочи Кит. Мъжът го огледа със същото подигравателно презрение.
— Чечако… каза девойката.
Мъжът, който приличаше на скитник с евтините си панталони и износена дреха, се поусмихна и Кит се почувствува унищожен, макар и да не знаеше защо. „Но въпреки всичко тя е необикновено хубаво момиче“ — реши той, когато двамата се отдалечиха. Той забеляза походката й и си каза, че ще я познае по нея и след хиляда години.
— Видяхте ли този мъж с девойката? — възбудено го попита неговият съсед. — Знаете ли кой е?
Кит поклати глава.
— Чарли Елена. Токущо ми го казаха. Много му провървяло в Клондайк. Тукашен кореняк. Живял на Юкон десетина години. Съвсем наскоро се върнал.
— Какво значи „чечако“? — попита Кит.
— Вие сте чечако и аз съм чечако. — отговори запитаният.
— Може и да съм, отде да зная. Какво значи „чечако“?
— Новак.
На връщане към брега Кит непрекъснато повтаряше на ум тази дума. Обидно му беше едно крехко момиче да го нарече „новак“.
Когато стигна затулено кътче между купищата багаж, все още под впечатлението на индианеца с огромния денк, Кит реши да изпита собствената си сила. Той избра един чувал с брашно, за който знаеше, че тежи точно сто фунта, разкрачи се, наведе се и се опита да го вдигне на рамо. Първото му заключение беше, че сто фунта са наистина голяма тежест. Следващото заключение — че гърбът му е слаб. Третото беше една ругатня, изплъзнала се след пет минути безплодни усилия, когато се просна върху товара, който се мъчеше да вдигне. Кит избърса челото си и през камара чували с хранителни припаси забеляза Джон Белю, който го наблюдаваше със студен присмех в очите.