— Боже! — възкликна този апостол на издръжливостта. — От нашата плът и кръв са се родили слабаци! Когато бях шестнайсетгодишен, такова нещо беше играчка за мене.
— Ти забравяш, почтени чичо — отвърна му сопнато Кит, — че не съм бил отгледан с мечо месо.
— То ще бъде играчка за мене и когато стана на шейсет.
— Трябва да ми покажеш.
Джон Белю му показа. Той беше на четиридесет в осем години, но се наведе над чувала, ловко го прихвана, поразклати го, сетне изведнъж го дръпна и се изправи с чувала на рамо.
— Похват трябва да имаш, момчето ми, похват… и як гръб.
Кит е почит свали шапка.
— Ти си цяло чудо, почтени чичо, невиждано чудо! Мислиш ли, че и аз ще мога да се науча?
Джон Белю сви рамене:
— Ти ще си поел обратния път, преди да сме тръгнали.
— Само това няма да стане! — изстена Кит. Там ме чака 0’Хара, този свиреп лъв. Няма да се върна, освен ако бъда принуден.
III
С първия преход Кит се справи благополучно. Бяха успели да наемат индианци, които пренесоха две хиляди и петстотинфунтовия им багаж до брода Финеган. Оттам нататък трябваше да мъкнат всичко на собствените си гърбове. Направиха сметка, че трябва да се придвижват по една миля на ден. Това изглеждаше лесно… на книга. Тъй като Джон Белю трябваше да стои в стана и да готви, той нямаше да може да пренася повече от някой и друг денк: така на всеки от тримата младежи се падаше да пренасят една миля напред по осемстотин фунта дневно. Ако носеха петдесетфунтови денкове, това значеше да извървят всеки ден по шестнадесет мили с товар и петнадесет без товар.
— Поне няма да се връщаме след последния преход — обясни Кит приятното си откритие.
Ако носеха по осемдесет фунта, щяха да извървяват по деветнадесет мили всеки ден, а при стофунтови товари — само по петнадесет.
— Аз не обичам да ходя — каза Кит. — Затова ще нося по сто фунта. — Той долови недоверчивата усмивка, заиграла по лицето на чичо му, и побърза да добави: — Разбира се, ще увеличавам тежестта постепенно. Човек трябва да му намери цаката. Ще започна с петдесет.
Така и направи и с леки крачки весело пое по пътеката. Той стовари чувала на мястото, определено за следващата нощувка, и с бърз ход се запъти обратно. Оказа се по-лесно, отколкото бе мислил. Обаче изминатите две мили поизтриха лустрото на силата му и излезе наяве неговата изнеженост. Вторият му денк тежеше шестдесет и пет фунта. Сега беше по-трудно и Кит вече не потичкваше. На няколко пъти, според обичая на всички носачи, той сяда на земята, подпрял товара на някой камък или пън зад гърба си. На третия път Кит доби смелост. Той стегна с ремъците деветдесет и петфунтов чувал с фасул и потегли. Като измина стотина крачки, стори му се, че ей сега ще се строполи. Той седна и си избърса лицето.
— Къси преходи и къси почивки — промърмори си той. — Ето, това му е цаката.
Понякога не успяваше да измине дори и сто крачки и всеки път, когато с мъка се изправяше на крака, за да направи още едни къс преход, денкът ставаше явно по-тежък. Кит пъхтеше и се обливаше в пот. Преди да измине четвърт миля, той смъкна вълнената си риза и я закачи на едно дърво. След малко захвърли и шапката си. Като измина половин миля, реши, че му е дошъл краят. Никога в живота си не се беше пресилвал толкова и беше уверен, че е свършено с него. Както седеше и се задъхваше, погледът му падна върху големия револвер и тежкия патрондаш.
— Десет фунта боклуци! — презрително се засмя Кит и разкопча колана.
Той не си направи труда да го закачи на някое дърво, а направо го захвърли в храсталака. Докато непрекъснатият поток от хора, пренасящи снаряжението си, се нижеше нагоре и надолу по пътеката, той забеляза, че и другите новаци започваха да се освобождават от тежкото си оръжие.
Късите му преходи ставаха все по-малки. Понякога едва успяваше да се замъкне на сто крачки и злокобните удари на сърцето върху тъпанчетата на ушите му и отвратителното треперене на колената го караха да спре. Почивките му ставаха все по-дълги. Но умът му работеше. Снаряжението трябваше да се пренесе на двадесет и осем мили, които представляваха двадесет и осем дена, а днешният, според общото мнение, беше най-лесният.
— Чакай, докато стигнем до Чилкут, където трябва да се катериш на четири крака — казваха му другите, докато си почиваха.
— Аз няма да стигна до Чилкут — отговаряше той. — Не е то за мене. Много преди това ще съм заспал кротко под мъха.
Едно подхлъзване и едно рязко извъртане, за да се задържи на крака, го уплашиха. Стори му се, че всичко в него се обърна наопаки.
— Падна ли някой път с това нещо на гърба, свършено е с мене — каза той на друг носач.