— Вържи се и ти — заповяда той.
— Ако се подхлъзна, ще помъкна и тебе — възрази Пушилката.
Дребният човечец стана много властен.
— Млъкни! — заповяда той. — Само от звука на гласа ти всичко това може да се срине.
— Ако аз се срина… — започна Пушилката.
— Млъкни! Няма да се сринеш. Прави, каквото ти казвам. Ха така… под мишниците. Вържи го здраво. Хайде! Тръгвай! Карай напред, но стъпвай леко. Аз ще набирам въжето. Не спирай. Ха така. Леко. Леко.
На Пушилката оставаха още десетина крачка, когато започна окончателното срутване на моста. Без шум, но на тласъци той се рушеше, ъгълът на наклона ставаше все по-голям.
— Бързо! — извика Карсън, като прибираше с двете ръце въжето, отпуснало се от припряното движение на Пушилката.
Когато дойде сгромолясването, пръстите на Пушилката се впиваха в твърдия ръб на пукнатината, а тялото му се влачеше назад заедно с падащия мост. Карсън седеше широко разкрачен, забил крака в леда, и дърпаше въжето. Това усилие притегли Пушилката към края на пропастта, но издърпа Карсън от вдлъбнатината му. Той се завъртя също като котка, запротяга ръце, за да се залови за леда, и се захлъзга надолу. Четиридесет стъпки по-долу на другия край на опънатото въже, също така отчаяно се мъчеше да се вкопчи в леда Пушилката; и когато проехтелият долу тътнеж извести, че мостът е стигнал дъното, двамата мъже бяха успели да се задържат. Карсън се задържа пръв и няколкото фунта тежест, с които можеше да опъне въжето, помогнаха на Пушилката да се спре.
Всеки от тях лежеше в плитка трапчинка, но трапчинката на Пушилката бе толкова плитка, че въпреки напрежението, с което се притискаше и прилепваше в нея, щеше да се хлъзне, ако не беше слабата помощ на въжето. Той лежеше на издатина и не можеше да види какво става под него. Минаха се няколко минути, докато двамата преценяваха положението и бързо усвояваха изкуството на прилепваме към мокрия и хлъзгав лед, Дребният човечец заговори пръв.
— Уф! — обади се той и след една минута додаде: — Ако можеш да се вкопчиш за миг и да отпуснеш въжето, аз ще се обърна. Опитай се.
Пушилката изправи усилие да се задържи, след топа пак увисна на въжето.
— Мога да го направя — отговори той. — Кажи ми, когато си готов. Само по-бързо.
— Около три стъпки по-надолу има къде да забия петите си — каза Карсън. — Веднага ще стане. Готов ли си?
— Карай.
Не беше лесна работа да се хлъзнеш една крачка надолу, да се обърнеш и да седнеш; но за Пушилката беше още по-трудно да остане проснат и да остане в такова положение, което всеки миг изискваше все по-голямо напрежение на мишците. Всъщност той почти усети, че започва да се смъква, когато въжето се опъна; той вдигна очи и видя лицето на другаря си. Пушилката забеляза, че това почерняло от слънцето лице бе жълтеникаво бледо, останало без капчица кръв, и се запита как ли изглежда сам той. Но когато видя Карсън да се пипа за ловджийския си нож, реши, че е настъпил краят. Този човек беше се уплашил и щеше да пререже въжето.
— Н-е-не ми об-б-бръщай вним-м-мание… затрака зъби дребният човечец. — Не съм се уплашил. Това са само нерви, да ги вземат мътните. Ей с-с-сега ще се оправя.
Пушилката загледа как, превит одве, с рамене между колената, разтреперан и несръчен, леко опънал въжето с едната си ръка, Карсън изсичаше и дълбаеше с другата дупки за петите си в леда.
— Карсън — тихо му рече той, — ти си чудесен човек.
Усмивката, която получи в отговор, беше пресилена и жалка.
— Никога не съм понасял височините — призна Карсън. — Винаги ми се вие свят. Имаш ли нещо против, ако спра за минутка да се посъвзема? После ще направя тези стъпки по-дълбоки, та да мога да те издърпам.
На Пушилката му домиля за този човечец.
— Виж какво, Карсън. Единственото спасение е да прережеш въжето. Никога не ще можеш да ме издърпаш, а няма защо и двамата да загинем. Можеш да го направиш с ножа си.
— Млъкни! — обидено отвърна Карсън. — Това си е моя работа.
И Пушилката не можа да не забележи, че ядът по-действува добре на нервите на другаря му. Толкова по-мъчително пък за собствените му нерви бе напрежението да лежи, прилепил се до леда, и да мисли само как да се задържи, за да не падне.
Един стон и припрян вик „Дръж се!“ го предупредиха. Той притисна лице до леда, направи върховно усилие да се задържи, усети въжето да се отпуска и разбра, че Карсън се хлъзга към него. Пушилката не посмя да вдигне очи, докато не усети въжето да се опъва и разбра, че другарят му пак се е задържал.