— Това е нищо — отговори му той. — Почакай, докато дойдеш до пролома. Там ще трябва да минеш по един шейсет стъпки дълъг бор, сложен над бесен поток. Никакви въжета, за нищо не можеш да се хванеш, а дървото се огъва, водата кипи и стига чак до колената. Паднеш ли в него с товара на гърба си, не можеш се освободи от ремъците. Просто си оставаш там и се удавяш.
— Звучи чудесно — отвърна Кит и в безкрайното си изтощение почти повярва на думите си.
— Там се давят по трима-четирима на ден — увери го носачът. — Аз помогнах да измъкнат един немец. У него намерихме четири хиляди долара.
— Много весело, няма що — рече Кит, напъна се да се изправи и се затътри нататък.
Той и чувалът с фасула се превърнаха в кретаща трагедия. Чувалът му напомняше за стареца, който седял на врата на Синдбад моряка. „И това ми било едно от онези крайно мъжки развлечения — размишляваше той. — Робуването на О’Хара беше удоволствие в сравнение с него.“ Все повече и повече го съблазняваше мисълта да остави чувала с фасула в храстите, да заобиколи край стана, да стигне до брега и да хване някой параход, който отива в цивилизования свят.
Но той не го направи. Някъде вътре в него живееше наследствената твърдост и Кит си повтаряше отново и отново, че това, което могат да направят другите мъже, може и той. Тези думи се превърнаха в някакъв кошмарен припев и той ги повтаряше на тия, които го задминаваха по пътя. В други минути, когато почиваше, той наблюдаваше безстрастните индианци с яки като на мулета крака, които крачеха с по-тежък товар, и им завиждаше. Те като че ли не спираха да се отморят, а вървяха все напред и напред с постоянство и сигурност, които го ужасяваха.
Кит седеше, и псуваше — да псува вървешком, не му стигаше дъх — и се бореше с изкушението да офейка в Сан Франциско. Преди да извърви тази миля, той спря да псува и започна да плаче. Това бяха сълзи на изнемога и отвращение от себе си. Ако някога някой се е чувствал напълно съсипан, това беше Кит. Когато зърна края на прехода, той отчаяно се напрегна, домъкна се до техния стан, залитна и се повали по очи с фасула на гърба си. Това не го уби, но той лежа така петнадесет минути, докато можа да събере достатъчно сили, за да се освободи от ремъците. Тогава страхотно му се повдигна и така го намери Роби, който страдаше от същото нещо. Това, че Роби повръщаше, го накара да се окопити.
— Каквото могат да направят другите, можем да направим и ние — каза му Кит, макар дълбоко в душата си и да се чудеше дали не преувеличава.
IV
„Аз съм на двадесет и седем години и съм мъж“ — неведнъж тайно убеждаваше себе си Кит през следващите дни. Имаше защо да го прави. До края на седмицата, при все че беше успял всеки ден да пренася своите осемстотин фунта по една миля напред, бе изгубил петнадесет фунта от собственото си тегло. Лицето му беше слабо и изпито. Цялата, гъвкавост на тялото, и ума му беше изчезнала. Той вече не вървеше, а се тътреше. Дори когато се връщаше без товар, краката му се влачеха почти толкова, колкото и когато носеше денкове.
Беше се превърнал в товарно животно. Заспиваше над яденето и сънят му беше тежък и скотски, освен когато се събуждаше и пищеше от болки в схваналите се крака. Всичко го болеше. Той стъпваше по спуканите мехури на краката си, но дори и това беше по-леко от страшните рани, с които ходилата му се покриха от загладените от реката камъни в плитчините на Дайи, през които пътеката минаваше в продължение на две мили. Тези две мили представляваха тридесет и осем мили път. Лицето си миеше веднъж на ден. Ноктите му, назъбени и изпочупени, с обелени кожички, не бяха никога чисти. Раменете и гърдите му, ожулени от ремъците, го накараха да се замисли (за първи път с пълно съчувствие) за конете, които бе виждал из градските улици.
Едно от мъченията, което насмалко не го погуби отначало, бе храната. Извънредно многото работа изискваше извънредно много гориво, а неговият стомах не беше свикнал с толкова бекон и люспест, ужасно мъчно смилаем боб. Поради това стомахът му се разбунтува и раздразнението, както и няколкодневните болки и наложилото се гладуване без малко не го сломиха. А после настъпи радостният ден, когато започна да яде като хищен звяр и със стръвен поглед да иска още.
След като пренесоха снаряжението си по дърветата, прехвърлени през потока в устието на пролома, те промениха плановете си. От другия край на прохода дойде слух, че край езерото Линдерман вече се изсичали последните дървета, годни за направа на лодки. Двамата братовчеди натовариха на гръб сечивата, триона, одеялата и храна и поеха напред, а Кит и чичо му останаха да се грижат за пренасянето на багажа. Сега Джон Белю готвеше заедно с Кит и двамата заедно, рамо до рамо, пренасяха денковете. Времето летеше, а по върховете валеше вече първият сняг. Да те завари зимата отсам прохода, значеше да закъснееш почти цяла година. Чичото подложи железния си гръб на сто фунта товар. Кит бе поразен, но скръцна със зъби и пристегна сто фунта и на своите ремъци. Гърбът го заболя, обаче той беше научил цаката, а снагата му, по която нямаше вече меки меса и тлъстини, а жилави и издръжливи мускули, беше започнала да заяква. Освен това Кит беше станал наблюдателен и изобретателен. Той забеляза, че индианците носят ремък и през челото, измайстори си такъв ремък и го добави към презраменните каиши. Това облекчи носенето и той започна редовно да слага върху денка разни леки, обемисти предмети. Така скоро можеше да мъкне сто фунта, стегнати с ремъците, и още петнадесет или двадесет, сложени направо върху денка и опрени на врата, в едната ръка брадва или чифт гребла, а в другата — наредени един в друг походни кухненски съдове.