В един миг цялата му жизненост и жажда за живот се пресякоха от проблесналото съзнание за право в криво и без да разсъждава, преборил страха, той прекара острието и а ножа през въжето, видя ремъчките да се разделят, усети, че се хлъзга по-бързо, и падна.
Какво се случи след това, не знаеше. Не беше загубил съзнание, по всичко стана твърде бързо и неочаквано. Вместо да падне премазан, краката му изведнъж цопнаха във вода, той бързо седна в нея и студени пръски измокриха лицето му. Първото нещо, което схвана, бе, че пукнатината е по-плитка, отколкото си беше представял, и че е стигнал читав дъното. Но веднага разбра, че се заблуждава. Противоположната стена все още бе на десетина стъпки. Той лежеше в трапчинка, образувана в една чупка на ледената стена от стопената вода, която капеше и се стичаше през юрната издатина и падаше направо долу от десетина стъпки височина. Тази вода беше издълбала трапчинката. Там, където седеше, водата бе две стъпки дълбока и преливаше през ръба. Пушилката надзърна през ръба и видя долу тясната пропаст, дълбока стотици стъпки, и буйния поток, който се пенеше на дъното.
— Ах, защо го направи?! — чу той плачевен глас отгоре.
— Слушай — извика Пушилката. — Аз съм съвсем здрав и читав; седнал съм в една локва, до гуша във вода. Тука са и двете ни торби. Ще седна на тях. При мене има място за пет-шест души. Ако се подхлъзнеш, дръж се здраво и ще се озовеш при мен. А междувременно се помъчи да се качиш и измъкнеш оттука. Иди в хижата. Там има някой. Одеве видях пушек. Вземи въже или нещо, което може да послужи за въже, и се върни да ме извадиш.
— Истина ли казваш? — долетя до него изпълнения с недоверие глас на Карсън.
— Да пукна, ако не е така! Хайде сега побързай, че да не умра после от настинка.
За да се сгрее, Пушилката се залови да дълбае с тока на обувката си улей в ръба на трапчинката. Тъкмо когато бе успял да източи докрай водата, едва доловимо провикване му извести, че Карсън е стигнал върха.
След това Пушилката се зае да си суши дрехите. Огрян от топлите лъчи на късното следобедно слънце, той изцеди дрехите си и ги просна наоколо си. Кибритената му кутия не пропускаше вода и с малко труд той сполучи да изсуши достатъчно тютюн и хартия, за да си свие няколко цигари.
Подир два часа, седнал гол върху двете торби, с цигара в уста, той чу над главата си глас, който не можеше да не познае.
— Хей, Пушилка! Пушилка!
— Здравейте, Джой Гастел! — откликна се той. — Вие пък откъде изскочихте?
— Ранен ли сте?
— Не съм дори и ожулен!
— Татко ви пуска въже. Виждате ли го?
— Да, хванах го — отговори той… Сега почакайте една-две минутки, моля ви се.
— Какво има? — чу се разтревоженият й глас, а след няколко минути: — О, зная, вие сте ранен!
— Не, не съм. Обличам се.
— Обличате се?
— Да, поплувах си малко. Хайде! Готово! Вдигайте!
При първото дърпане Пушилката изпрати горе двете торби, за което Джой хубавичко го наруга, а на втория път се изкачи и сам той.
Джой го гледаше със светнали очи, докато баща й и Карсън напипаха въжето.
— Как сте могли така безстрашно да прережете въжето? — възкликна тя. — Това е било… това е било великолепна постъпка, само така мога да го нарека.
Пушилката отговори на похвалата с пренебрежително махване на ръка.
— Аз зная всичко — настоя девойката. — Карсън ми разказа. Вие сте жертвували себе си, за да спасите него.
— Нищо подобно — излъга Пушилката. — През цялото време ме изкушаваше този плувен басейн точно под мене.
БЕСЕНЕТО НА КЪЛТЪС ДЖОРДЖ
I
Трябваше, да се изкачат нагоре по стръмнината през дълбок ситен сняг, по който не личеше нито следи от шейна, нито стъпка от мокасин. Пушилката вървеше отпред и утъпкваше крехките кристали с широките си къси снегоходки. За тази работа трябваха здрави бели дробове и мускули и той влагаше в нея цялата си енергия. Отзад, по утъпканата от него пъртина, креташе върволица от шест кучета и кълбетата пара от дъха им свидетелстваха колко тежък бе техният труд и колко ниска бе температурата. Между последното куче и шейната с мъка крачеше Малчо, който трябваше да разделя силата си между управляващия прът и шейната, защото той я караше заедно е кучетата. Всеки половин час той и Пушилката разменяха местата си, понеже снегоходките изморяваха още повече, отколкото управляващият прът.
И хората, и кучетата бяха отпочинали и силни. Това беше просто една трудна, но похватно изпълнявана от тях задача — прокарване на пъртина през вододел посред зима. Десет мили на ден такъв непосилен път представляваше приличен преход. Те поддържаха тази бързина, но всяка вечер се вмъкваха в спалните си чували уморени. Беше шестият ден, откак бяха потеглили от оживения стан Мъклък на Юкон. За два дни, с натоварена шейна, бяха изминали дългата петдесет мили утъпкана пъртина нагоре по Еленовия поток. След това бе започнала борбата с дълбокия четири стъпки девствен сняг, който всъщност не беше и сняг, а кристали от скреж, така ронливи, че когато ги ритнеха, се вдигаха във въздуха с леко свистене като ситна захар.