Пушилката хвърли по една сушена сьомга на всяко куче и поклати глава.
— Казвам ти, че е така — продължи да спори Малчо. — Пушилка това си е чисто и просто предчувствие. Нещо ще има да се случи, преди да свърши денят. Ще видиш. И тази сушена риба ще си има и тя своето значение.
— Ще трябва да ми го докажеш — рече Пушилката.
— Нищо няма да ти доказвам. Денят ще се погрижи сам да ти го докаже. Слушай сега какво ще ти кажа. От твоето предчувствие и аз имам предчувствие. Залагам единайсет унции злато срещу три най-обикновени клечки за зъби, че съм прав. Когато имам предчувствие, не ме е страх да вярвам в него.
— Ти заложи клечките за зъби, а аз ще заложа златото — отвърна му Пушилката.
— Не. Това ще е направо грабеж. Аз знам, че ще спечеля. Аз не се лъжа, когато ме гъделичка някакво предчувствие. Преди денят да е свършил, нещо ще се случи и тази работа ще има значение.
— Махай се по дяволите — презрително прекъсна спора Пушилката.
— Те, дяволите, сами ще ни споходят — откликна се Малчо. — И аз се обзалагам на още три клечки за зъби при същите условия, че няма лесно да се отървем от дяволите.
— Дадено — каза Пушилката.
— Аз ще спечеля! — ликуваше Малчо. — Ще ми дължиш клечки за зъби, ама от кокоши пера.
II
След един час те превалиха билото, запътиха се надолу край Плешивите хълмове през извита под остър ъгъл клисура и заслизаха по стръмния гол склон, който се спускаше към Таралежовия поток. Малчо, който водеше, изведнъж се закова на място и Пушилката спря кучетата. Отдолу по стръмнината се качваше шествие от човешки същества, пръснато и проточено на повече от четвърт миля.
— Вървят като на погребение — забеляза Малчо.
— Нямат кучета — обади се Пушилката.
— Вярно, ей там двама мъже теглят шейна.
— Видя ли го как падна тоя? Трябва да са към двеста души и нещо не им е наред, Малчо.
— Гледай ги, залитат като пияни. Ето още един падна.
— Това е цяло племе. Има и деца.
— Пушилка, аз печеля! — заяви Малчо. — Предчувствието си е предчувствие и не можеш излезе насреща му. Ето го! Само го виж!… Напират като тълпа мъртъвци!
Когато забелязаха двамата мъже, множеството индианци нададоха зловещ вик на радост и ускориха крачките си.
— Здравата са се натаралянкали — прецени Малчо. — Виж ги как падат на купчини, на купчини.
— Погледни лицето на тоя отпред — каза Пушилката. — Това е от глад, ето какво не им е наред. Те са изяли кучетата си.
— Какво да правим тогава? Да се спасяваме?
— И да оставим шейната и кучетата? — рече с упрек Пушилката.
— Ако не избягаме, като нищо ще ни изядат и нас. Като нищо: доста изгладнели изглеждат. Здравей, братле. Какво ви е сполетяло? Няма да гледаш така това куче. То не е за готвене, разбра ли?
Най-предните пристигаха и се стълпяваха около тях, стенеха и виеха на някакво непознато наречие. Картината беше гротескна и ужасна. Без съмнение това беше глад. Лицата им, с хлътнали бузи и опъната кожа, приличаха на множество черепи. Все нови и нови индианци прииждаха и ги заобикаляха, докато Пушилката и Малчо се видяха заградени от тази дива сган. Дрипавите им кожени дрехи бяха целите изпокълцани и нарязани и Пушилката разбра какво значеше това, когато забеляза на гърба на една индианка мършаво дете, което смучеше и дъвчеше парченце мръсна кожа. Друго дете равномерно жвакаше кожен ремък.
— Не се приближавай там! Не се приближавай! — закрещя Малчо пак на английски, след безплодните си опити да се разбере с малкото индиански думи, които знаеше.
Мъже и жени, и деца залитаха и се олюляваха на треперещите си нозе, но продължаваха да напират с обезумели очи, насълзени от слабост и пламнали от хищен глад. Една жена изстена, заклати се край Малчо, падна с разперени ръце върху шейната и се впи в нея. Тя бе последвана от един старец — запъхтян, останал без дъх, с тресещи се ръце той се замъчи да махне ремъците, които стягаха чувалите с храна. Млад мъж с гол нож в ръка се опита да се хвърли напред, но Пушилката го отблъсна. Цялото множество стегна обръча около тях, започна схватка.
Отначало Пушилката и Малчо бутаха, блъскаха и тикаха назад. После употребиха срещу полудялата от глад тълпа дръжката на кучешкия бич и юмруците си. И всичко това бе съпроводено от стенанията и риданията на жените и децата. Ремъците, стягащи товара на шейната, бяха прерязани тук и там, на десетина места. Мъже пропълзяваха по корем, без да обръщат внимание на сипещите се удари и ритници, и се мъчеха да измъкнат храната. Тях трябваше просто да ги вдигат и хвърлят настрана. А те бяха толкова изтощени, че непрекъснато падаха при най-леко бутване. И въпреки всичко не се опитваха да нападнат двамата мъже, които отбраняваха шейната.