Единствено крайното изтощение на индианците спаси Пушилката и Малчо от поражение. За пет минути плътната стена от прави, борещи се индианци се превърна в купища изпопадали хора, които стенеха и бръщолевеха в снега, плачеха и подсмърчаха, без да свалят изцъклените си насълзени очи от храната, която означаваше за тях живот и караше да им текат лиги от устата. А над всичко това се носеха риданията на жените и децата.
— Млъкнете! Млъкнете бе! — закрещя Малчо и запуши ушите си с пръсти, запъхтян от преживяното напрежение. — А, така ли, това ли ще правиш! — изведнъж извика той, спусна се напред и изрита ножа от ръката на един индианец, който беше пропълзял по снега и се мъчеше да забие острието в гърлото на водача на впряга.
— Ужасно! — промърмори Пушилката.
— Горещо ми стана — отговори Малчо, след като спаси Хитруш. — Целият съм потен. Ами сега какво ще правим с тази инвалидна команда?
Пушилката поклати глава, но въпросът се разреши от само себе си. Някакъв индианец изпълзя напред, устремил единственото си зрящо око към Пушилката, а не към шейната, и в това око Пушилката долови напрежението на възвръщащ се разум. Малчо си спомни, че той го бе ударил по другото, сега вече отекло и затворено око. Индианецът се повдигна на лакът и заговори:
— Аз Карлък. Аз добър сиваш. Аз знае много Бостън човек. Аз много гладен. Всички хора много гладен. Всички хора не знае Бостън човек. Аз знае. Аз ям сега. Всички хора ям сега. Ний купува храна. Има много злато. Няма храна. Лято, сьомга не дойде Млечна река. Зима, елен не дойде. Няма храна. Аз говори всички хора. Аз каже много Бостън човек дойде Юкон. Бостън човек има много храна. Бостън човек обича злато. Ний вземе злато, отиде Юкон, Бостън човек дава храна. Много злато. Аз знае Бостън човек обича злато.
Той задърпа с изпосталели пръсти вървите на кожена торбичка, която извади от пояса си.
— Прави много шум — прекъсна го загубилият търпение Малчо. — Ти каже скуо, каже дете затвори уста.
Карлък се обърна и заговори на ридаещите жени. Други мъже, чули думите му, властно вдигнаха глас и жените постепенно замлъкнаха и успокоиха наобиколилите ги деца. Карлък спря да дърпа вървите и вдигна много пъти пръстите си.
— Това хора умре — каза той.
Пушилката проследи пръстите му и разбра, че седемдесет и пет души от племето са умрели от глад.
— Аз купи храна — рече Карлък, когато най-сетне отвори торбичката и измъкна голям къс тежък метал. Други последваха примера му и от всички страни се появиха подобни късове. Малчо се вторачи.
— Боже господи! — възкликна, той. — Мед! Обикновена червена мед! А те мислят, че е злато!
— Това злато — убедено потвърди Карлък, доловил със схватливия си ум главното във възклицанието на Малчо.
— И тия нещастници са залагали всичко на нея — каза полугласно Пушилката. — Погледни го. Този къс тежи четирийсетина фунта. Те имат стотици фунта и са ги носили, макар че не са имали сили да мъкнат себе си! Слушай, Малчо! Трябва да ги нахраним.
— Ами! На думи е лесно. А какво ще покаже статистиката? Ние с тебе имаме храна за един месец, шест дажби по трийсет прави сто и осемдесет дажби. Тука има двеста индианци с истински вълчи апетит. Как, по дяволите, бихме могли да ги нахраним дори по един път?
— Нали имаме храна и за кучетата — отговори Пушилката. — Тези двеста фунта сушена сьомга ще помогнат. Трябва да го направим. Те са възлагали всичките си надежди на нас, белите, разбираш ли?
— Разбира се, и ние не можем да ги оставим — съгласи се Малчо. — Ама ни се отварят две гадни работи и, кажи-речи, една от другата по-гадни. Единият от нас трябва колкото може по-бързо да се върне в Мъклък и да потърси помощ. Другият трябва да остане тука, за да управлява тая болница, и сигурно ще бъде изяден. Да не ти е изхвръкнало от кратуната, че сме вървели шест дни, за да стигнем дотук; ако пътуваш без товар, докато изгубиш и сетни сили, пак не можеш да се върнеш за по-малко от три дни.
В течение на една минута Пушилката пресмяташе на ум колко мили са изминали.
— Ще стигна там до утре вечер — заяви той.
— Добре — бодро, но без особено желание се съгласи Малчо. — Аз пък ще остана и ще бъда изяден.
— Ще взема по една риба за всяко от кучетата — каза Пушилката — и една дажба храна за себе си.
— Ще ти трябва като нищо, щом ще се мъчиш да стигнеш в Мъклък до утре вечер.
С посредничеството на Карлък Пушилката обясни на индианците какво са решили.
— Направете огньове, дълги огньове, много огньове — заключи той. — Много Бостън човек живее Мъклък. Бостън човек много добър. Бостън човек много храна. Пет пъти спи аз дойде пак много храна. Този човек, негово име Малчо, много добър мой приятел. Той остане тук. Той голям началник… Разбира?