Карлък кимна и преведе.
— Всичко храна остане тук. Малчо, той дава храна. Той началник… разбира?
Карлък преведе и мъжете с кимане и с гърлени звуци изразиха съгласието си.
Пушилката остана да се разпорежда, докато всичко тръгна както трябва. Тези, които можеха, запълзяха или закретаха да събират дърва, Накладени бяха дълги индиански огньове, край които можеха да се настанят всички. Подпомаган от десетина души и оставил под ръка къса тояжка за чукане на грабливи ръце, Малчо се залови да готви. Жените топяха сняг пък всеки годен за целта съд. Първо те раздадоха на всички по мъничко парченце бекон, а след това по една лъжица захар, за да попритъпят изострилите се апетити. Скоро на заградилите Малчо в кръг огньове вряха множество котлета с фасул, а сам той без да изпуска от гневния си поглед тези, които наричаше „бракониери“, пържеше и разпределяше най-тънките възможни тиганици.
— Мен ми дай да готвя на едро — каза той на Пушилката за сбогом. — Ти си карай напред. Карай в тръс целия път нататък и препускай целия път обратно. Днес и утре ще минат, докато стигнеш там, а за връщане ще ти трябват още поне три депа. Утре те ще изядат и последната риба и след това няма да получат нищичко цели три дни. Трябва да бързаш. Пушилка, Трябва да бързаш.
Макар че шейната беше лека, натоварена само с шестте сьомги, към два фунта замръзнал боб със сланина и спален чувал, Пушилката не можеше да развие голяма скорост. Вместо да седи в шейната и да кара кучетата, той беше принуден да се мъчи с управляващия прът. Освен това бяха вече пътували цял ден, та и кучетата, и сам той бяха позагубили сили и пъргавина. Беше вече настъпил продължителния полярен здрач, когато той превали вододела и остави И,петиците хълмове зад гърба си.
По надолнището се пътуваше по-бързо и от време на време Пушилката можеше да скочи за малко на шейната и да изстиска от кучетата изнурителната скорост от шест мили в час. Тъмнината го застигна и обърка в широката долина на някакъв безименен поток. Тука потокът лъкатушеше в големи подковообразни извивки по равни пространства и тука, за да спечели време, той започна да пресича тези равни пространства, вместо да се придържа към леглото на рекичката. И в непрогледния мрак, ще не ще, се върна на замръзналия поток, за да търси пътя. След едни час безплодни усилия, научен от опита да не се отделя от реката, Пушилката накладе огън нахрани всяко куче с по половин риба и раздели собствената си храна на две. Сгушил се в спалния си чувал, преди да потъне в сън, той намери разгадката. Последното равно пространство, което беше пресякъл, е било между ръкавите на рекичката. Беше се отклонил от пътя с една миля. Сега се намираше на главното разклонение, по-долу от мястото, където направената от него и Малчо пъртина пресичаше долината и се качваше по малко поточе на ниското било от другата страна.
С първите лъчи на зората, без да закуси, той потегли на път и прегази една миля нагоре по течението, за да излезе на пъртината. И тъй, без закуска, и човекът, и кучетата, без да спрат пропътуваха осем часа напреко през редица малки поточета и ниски бърда и надолу по потока на кротушката. Към четири следобед в сгъстилия се здрач Пушилката излезе на здраво утъпкания път по Еленовия поток. Петдесет мили по него щяха да го доведат до целта. Той спря да си почине, накладе огън, хвърли на всяко куче по половин сьомга, размрази и изяде своя фунт боб. След това скочи на шейната, кресна: „Мъш!“ и кучетата силно опънаха тегличите.
— Хайде напред, псета! — викаше той. — В Мъклък храна колкото искате! Карайте, вълци такива! Карайте!
III
Беше минало четвърт час след полунощ, но в главната зала на кръчмата „Мината на Ани“ беше все още многолюдно и шумно. Бумтящите печки и липсата на проветряване правеха стаята нездравословно гореща. Тракането на жетоните и буйните възгласи на играчите на зарове се сливаха в монотонен шум, който служеше за фон на също така монотонната глъчка от гласовете на мъжете, които си приказваха по двама, по трима, седнали или застанали нрави. Касиерите бяха заети с везните си. Златният пясък беше единственото платежно средство и дори за изпитата на бара чаша ракия за едни долар трябваше да се отмери на касиера златен пясък. Стените на стаята бяха от цели трупи с необелена кора, а пролуките между трупите, както ясно се виждаше, бяха запушени с полярен мъх. През отворената врата, водеща към танцувалната зала, долитаха звуците на буйния танец „Вирджиния рийл“, свирен от пиано и цигулка. Току-що бе теглена китайската лотария, най-щастливият играч бе осребрил печалбата при касиера и сега я пропиваше с пет-шест добри приятели. Край масите, където се играеше, на „фараон“ и рулетка, цареше деловита тишина. При заобиколените от зрители маси, където играеха на покер, бе също тихо. На друга маса се водеше сериозна, съсредоточена игра на Черен Джак. Само от масата, където играеха на зарове, долиташе шум — там един мъж със замах хвърляше заровете върху зеленото сукно н гонеше неуловимото си дългочакано щастие.