— Хей ти, Джо! Хвърли четири! Хайде, Джо! Малък Джо от Кокомо! Загреби парата, Джо! Ха сега, Джо!
Кълтъс Джордж, едър, снажен индианец от Съркъл Сити, стоеше настрана, облегнат на дървената степа. Той беше цивилизован индианец, ако е достатъчно да живееш като белите хора, за да бъдеш цивилизован, и беше жестоко обиден, макар обидата му и да бе отдавнашна. От дълги години работеше, същото, каквото работеха белите, рамо до рамо с белите, а често и по-добре от тях. Носеше същите панталони, каквито носеха и те, същите топли фланели и дебели ризи. Гордееше се с часовник не по-лош от техните, решеше късата си коса на крив път и ядеше същата храна — бекон, боб и брашно, и въпреки това канадското правителство го лишаваше от най-голямото развлечение на белите: ракията. Кълтъс Джордж печелеше добре. Той бе запазвал участъци, купувал и продавал участъци. Бели златотърсачи го бяха взимали за съдружник и той ги бе приемал за съдружници. Сега беше водач на кучета и превозвач и взимате по двадесет и осем цента, за фунт товар, докаран през зимата от Шестдесета миля до Мъклък, а за бекон — по тридесет и три цента, както си му беше обичаят. Кесията му беше претъпкана със златен пясък. Имаше достатъчно, за да плати много чаши. Но никой кръчмар не му даваше ракия. Тази най-пареща, най-бърза и най-пълна наслада на цивилизацията не беше за неговата уста. Само по околни пътища, твърде, опасни, и срещу много злато можеше да се снабди с питие. А той и сега се дразнеше до дъното на душата си от това оскърбително разграничение, както се бе дразнил от него в течение на много години. Тази вечер беше особено жаден и оскърбен, а белите хора, с които толкова упорито искаше да се изравни, мразеше по-дълбоко от всеки друг път. Белите на драго сърце му позволяваха да губи златото си на техните игрални маси, но той не можеше на никаква цена да получи чаша ракия в техните кръчми. Ето защо Кълтъс Джордж беше много трезвен, много разсъдлив и разсъдливо мрачен.
Танецът в залата завърши с бурен край, но това съвсем не обезпокои тримата местни пияници, които хъркаха под пианото. „Всички двойки в бара“ — бяха последните думи на разпоредителя, когато музиката спря. И двойките тъкмо влизаха през широкия портал в главното помещение… мъжете е кожени дрехи и мокасини, жените с меки, бухнали рокли, копринени чорапи и бални обувки, — когато двойната входна врата рязко се отвори и вътре, залитайки от умора, влезе Белю Пушилката.
Всички очи се обърнаха към него, глъчката започна да стихва. Пушилката се опита да заговори, смъкна ръкавиците си и заби нокти в леда около устата си, образувал се от неговия дъх, докато бе препускал последните петдесет мили. Той нерешително се спря за миг, след това пристъпи напред и се облегна с лакът на края на бара.
Само мъжът със заровете, без да обърне глава, продължаваше да играе и да вика: „Хей ти, Джо! — Хайде бе, Джо!“ Втренченият поглед на крупието, устремен към Пушилката, привлече вниманието на играча и той също се обърна, както беше вдигнал заровете, и погледна.
— Какво се е случило, Пушилка? — попита Матеви, съдържателят на „Мината на Ани“.
Със сетно усилие Пушилката освободи устата си от леда.
— Вънка имам кучета… съсипани — дрезгаво промълви той… Някой да отиде да се погрижи за тях, а аз ще ви разправя.
С десетина къси изречения Пушилката очерта положението. Играчът на зарове, чиито пари все още лежаха на масата и щастието все още продължаваше да му се изплъзва, стана, приближи се и заговори пръв:
— Трябва да направим нещо. Ясно. Ама какво? Ти какво си намислил? Казвай.
— Ето какво мисля аз. Трябва по-бързо да изпратим няколко леки шейни. Да кажем, по сто фунта храна на шейна. Със снаряжението на водача и храната за кучетата ще станат сто и петдесет. Но те ще могат да вървят бързо. Да кажем, ще пуснем пет такива шейни ей сега… най-добрите впрягове, най-добрите водачи и бързоходци. По мекия сняг може да вървят подред. Те трябва да потеглят незабавно. В най-добрия случай, докато стигнат, всички тия индианци няма да са хапнали нищо три дни. А после, щом изпратим тия, ще трябва да стегнем други тежки шейни. Направете сами сметката. На тия индианци им трябва най-малко два фунта храна на ден, докато пътуват. Това са четиристотин фунта на ден, а със старците и децата не можем да ги доведем в Мъклък за по-малко от пет дена. Кажете сега, какво смятате да направите?