— Да съберем пари и да купим храна — каза играчът на зарове.
— Аз ще платя храната… подхвана нетърпеливо Пушилката.
— Такива да ги нямаме — прекъсна го играчът. — Няма само ти да плащаш черпнята. Ще участваме всички. Я някой да донесе леген. Ей сега ще я наредим. Ето, за начало.
Той измъкна от джоба си тежка торба със златен пясък, развърза края й и започна да сипва струя пясък и късове самородно злато. Застаналият до него мъж с рязко движение и ругатня го хвана за ръката и надигна края на торбата, за да спре златния поток. Дори и с просто око се виждаше, че в легена вече бяха се изсипали шест до осем унции.
— Не ставай свиня?! — извика той. — Не си само ти, който има торба със злато. Сега е мой ред!
— Гледай ти! — присмя му се играчът на зарове. — Човек ще рече, че става изпреварване за ново находище, толкова си се разбързал!
Хората се тълпяха и бутаха, всеки искаше по-скоро да даде своя дял и когато това се свърши, Пушилката повдигна тежкия леген е две ръце и се усмихна.
— Ще стигне за храната на цялото племе до края на зимата — каза той. — Сега да видим за кучетата. Пет леки впряга с добри бегачи.
Десетина души предложиха впряговете си и станът, влязъл целокупно в помощния комитет, започна да спори и разисква, да приема и отхвърля.
— Ами! Твоите товарни коне! — казаха на Дългия Бил Хаскел.
— Да, ама теглят… наежи се той с уязвена гордост.
— Че теглят, теглят съгласиха се противниците му. Но бързината им две пари не чини. На тях ще им дойде редът, като тръгнат тежките товари.
Щом някои кучета получеха общо одобрение, собственикът им и пет-шест души помощници веднага тръгваха да ги впрягат и подготвят за път.
Един впряг бе отхвърлен, понеже бе пристигнал уморен същия следобед. Един златотърсач предложи кучетата си, но показа превързания си глезен и се извини, че не ще може да ги кара. Този впряг взе Пушилката, без да обърне внимание на възражението, че е останал без душа.
Дългия Бил Хаскел изтъкна, че няма друг впряг като тоя на Дебелия Олсен, но самият той е цял лой. Дебелия Олсен се оскърби с цялата си двеста и четиридесетфунтова сърдечност. Очите му се насълзиха от яд и никой не можа да спре скандинавските му ругатни, докато не му отредиха място да кара една от тежките шейни, а играчът на зарове се възползува от случая и взе лекия му впряг.
Приети бяха пет впряга — тях вече ги стягаха и товареха, но само четири водачи бяха получили одобрението на комитета във всяко отношение.
— Ами Кълтъс Джордж! — извика някой. — Той е бързоходец и е бодър и отпочинал.
Всички погледи се насочиха към индианеца, но лицето му остана безстрастно и той нищо не каза.
— Ще вземеш един от впряговете — рече му Пушилката.
Едрият индианец, пак не отговори. Сякаш пронизани от електрически ток, всички доловиха, че сега ще стане нещо лошо. Хората неспокойно се раздвижиха и образуваха кръг, в който, един срещу друг, стояха Пушилката и Кълтъс Джордж. И Пушилката схвана, че с общо съгласие другарите му са го направили свой пълномощник във всичко, което се разиграваше и което щете да се разиграе. А и той беше ядосан. В ума му не се побираше, че някои може да остане безучастен, когато вижда как всички се надпреварват да предлагат услугите си. От друга страна, през цялото време Пушилката не разсъждаваше за туй, което ставаше, от гледището на Кълтъс Джордж… не можеше дори да си представи, че индианецът се дърпа по някаква друга причина освен егоизъм и корист.
— Разбира се, ще вземеш едни от впряговете — каза Пушилката.
— Колко?… попита Кълтъс Джордж.
Неудържимо ръмжене се изтръгна от гърлата н разкриви устата на всички златотърсачи. Същевременно със свити юмруци или пръсти, протегнали се, за да сграбчат оскърбителя, те стесниха кръга около него.
— Чакайте малко, момчета! — извика Пушилката. Може би той не разбира. Чакайте да му обясня. Слушай, Джордж. Не виждаш ли, че никой не иска нищо да му се плаща? Те дават всичко, за да спасят двеста индианци от гладна смърт. — Той спря, за да му даде време да схване положението.
— Колко? — каза Кълтъс Джордж.
— Чакайте бе, момчета! Слушай сега, Джордж. Ние не искаме да ни разбереш погрешно. Тези умиращи от глад хора са от твоя народ. Те са от друго племе, но все пак са индианци. Сега ти видя какво правят белите: дават златото си, предлагат кучетата и шейните си, карат се кой да тръгне на път. Само най-добрите могат да потеглят с първите шейни. Погледни тука Дебелия Олсън. Той беше готов да се бие, защото не му дадоха да тръгне. Би трябвало да се гордееш, че всички те смятат за най-добрия водач на кучета. Въпросът не е колко пари, а колко бързо.