— Колко?… каза Кълтъс Джордж.
Пушилката понечи да вдигне ръка, за да даде знак.
— Аз отива! — бързо-бързо каза Кълтъс Джордж, преди въжето да се стегне.
— …и когато спасителната експедиция ме намери — разказваше Малчо в „Мината на Ани“, — този простак Кълтъс Джордж пристигна пръв и изпревари шейната на Пушилката с три часа; но недейте забравя, че все пак Пушилката пристигна втори. Как да е, беше вече крайно време, когато чух Кълтъс да крещи на кучетата си от билото на вододела, защото тия проклети сиваши бяха ми изяли мокасините, ръкавиците, кожените ремъци, канията на ножа, а пък някои от тях бяха започнали да ме поглеждат с такива един гладни очи… нали съм си по-охранен! А, Пушилката ли? Душа не му беше останала. Повъртя се малко, помагаше уж да сготвим храна за тия двеста нещастни сиваши, пък току заспа, както беше клекнал, и мислеше, че пълни със сняг кофата за топене на вода. Наредих му моето легло и да ме вземат дяволите, ако не е станало нужда и да го сложа на него, толкова беше капнал. То се знае, че спечелих клечките за зъби. Не е ли било напълно естествено, че кучетата са имали нужда от тия шест сьомги, дето Пушилката им даде по пладне, а?
ГРЕШКА НА ТВОРЕНИЕТО
I
— Стой! — извика Пушилката на кучетата и наблегна с цялата си тежест управляващия прът, м да спре шейната.
— Какво те е прихванало? — недоволно попита Малчо. — Тука вече няма вода, може да се върви спокойно.
— Вярно — отговори му Пушилката, — но я погледни: надясно се отклонява пъртина. Аз мислех, че по тези места не зимува никой.
Кучетата веднага легнаха на снега и се заловиха да къртят със зъби леда, който се беше набил между пръстите им. Само преди пет минути това беше не лед, а вода. Впрягът беше пропаднал през покрита със сняг ледена кора, а под нея се криела изворна вода, просмукала се от брега и образувала вир върху три стъпки дебелия лед, сковал река Нордбеска.
— За първи път чувам да има хора по Нордбеска — каза Малчо и заразглежда едва забелязващата се пъртина; засипана с две стъпки сняг, тя пресичаше коритото на реката под прав ъгъл и навлизаше в устието на малко поточе, което се вливаше в Нордбеска отляво. — Може да са били ловци и отдавна да са си вдигнали партушините.
Без да сваля ръкавиците си, Пушилката огреба горния слой рохкав сняг от пъртината, помнели, огреба още малко и пак помисли.
— Не — реши той. — Следите водят в двете посоки, но за последен път е пътувано нагоре по потока. Които и да са, сега са положително там. Седмици наред не е минавал никои друг. Бих искал да зная, защо ли са останали там?
— А пък аз бих искал да знам къде ще спрем да нощуваме тази вечер — отговори Малчо и посърнало загледа на югозапад, където следобедният здрач вече се сгъстяваше в нощен мрак.
— Хайде да тръгнем по тази пъртина нагоре по потока — предложи Пушилката. — Сухи дърва колкото щеш. Можем да спрем всеки миг.
— Можем да спрем всеки миг, ама ако не искаме да умрем от глад, трябва да вървим без много много да се спираме, и да вървим, накъдето сме се запътили.
— Сигурно ще намерим нещо нагоре по потока — продължаваше да го убеждава Пушилката.
— Я погледни колко ни е храната! Погледни кучетата! — възкликна Малчо. — Погледни… Е, хайде, дявол да те вземе! То се е видяло, че ще стане, както ти искаш!
— Това няма да ни забави дори и един ден — уверяваше го Пушилката. — Може би ще трябва да минем само някаква си миля.
— Някои и зарад една миля са умирали — възрази Малчо и с навъсено покорство поклати глава. — Хайде да вървим Да си търсим белята. Ставайте, нещастни куцокрачковци! Ставай! Хей, Хитруш! Ставай!
Водачът се подчини н впрягът уморено потегли по рохкавия сняг.
— Стой! — закрещя Малчо. — Трябва да се утъпква пътят.
Пушилката издърпа от шейната снегоходки, върза ги на мокасините си и излезе напред да прави пъртина за кучетата.
Не беше лесна работа. И кучетата, и хората не си бяха дояждали много дни и остатъците от сила, на които можеха да разчитат, бяха малки и ограничени. Макар и да вървяха по леглото на поточето, наклонът бе толкова стръмен, че трябваше да се изкачват по голямо, непрекъснато нагорнище. Високите отвесни скали скоро се сближиха така, че пътят им остана в дъното на тясна клисура. Продължителният здрач не можеше да проникне през високите планини и там беше почти тъмно.
— Истински капан — рече Малчо. — Всичко тука изглежда отвратително. Това е някаква дупка в земята. Току-виж, че сме налетели на някаква беда.