Выбрать главу

Но колкото и да се трудеха, работата ставаше псе по-непосилна. Пътят ставаше по-каменист, денковете натежаваха все повече, всеки ден границата на снеговете слизаше все по-ниско в планините, а цените за пренасянето се качиха до шестдесет цента на фунт. Братовчедите не се обаждаха нито с една дума от другата страна на прохода, което подсказваше, че сигурно са заети със сечене на дървета и рязането им на дъски за лодката. Джон Белю започна да се тревожи. Той хвана група индианци, които се връщаха след пренасяне багаж до езерото Линдерман, и ги убеди да нарамят тяхното снаряжение. Индианците поискаха по тридесет цента на фунт, за да го занесат до върха Чилкут, и това, кажи-речи, го разори. Но и те не можаха да вземат към четиристотин фунта чували с дрехи и принадлежности за стануване. Чичото остана да ги пренася сам и изпрати Кит с носачите. Кит трябваше, да го чака на върха и лека-полека да пренася своите хиляда фунта, докато чичото го настигне с другите четиристотин.

V

Кит се мъкнеше с индианците по пътеката. Понеже знаеше, че преходът ще бъде дълъг, чак до върха Чилкут, беше се натоварил само с осемдесет фунта. Индианците се превиваха под денковете си, но все пак вървяха по-бързо, отколкото бе свикнал Кит. Това не го тревожеше, тъй като сега вече беше започнал да се смята почти равен на тях.

Към края на първата четвърт миля Кит поиска да си почине. Обаче индианците не спряха. Той продължи с тях и не напусна мястото си във върволицата. На половината миля му се стори, че не ще може да направи нито крачка повече, но стисна зъби, остана в редицата и на края на милята не можеше да се начуди, че е още жив. После, по някакъв странен начин, настъпи онова, което наричат „надвиване на умората“, и следващата миля му се видя като че ли дори по-лека от първата. Третата почти го смаза, но макар и полуобезумял от болки и изтощение, той нито веднъж не изохка. А след това, когато почувствува, че ей сега ще припадне, те спряха да си починат. Вместо да седнат с товара на гръб, както правеха белите носачи, индианците смъкнаха ремъците от рамената и челата си и спокойно се изтегнаха, подеха разговор и запушиха. Мина не по-малко от половин час, преди да потеглят отново. За своя изненада Кит се усети напълно освежен и издигна нов девиз: „Дълги преходи и дълги почивки“.

Всичките приказки за стръмнината на Чилкут излязоха верни и на много места стана нужда да се катери на четири крака. Но когато всред бясна виелица се изкачи на самия вододел, Кит беше пак с индианците и тайно се гордееше, че е извървял пътя наравно с тях, без да се оплаква и без да изостава. Облада го ново въжделение — да може да се мери с индианците.

Когато плати на носачите и ги изпрати да си вървят, настъпваше бурна нощ, а той остана сам на планинския хребет, хиляда фута над границата на горите. Мокър до кръста, гладен и премалял, Кит беше готов да даде годишния си доход за огън и чаша кафе. Вместо това той изяде пет-шест студени тиганици и се вмъкна между полуразгърнатите платнища на една палатка.

Когато се унасяше, в ума му успя да се мерне само една мисъл и той злорадо се усмихна, като си представи как Джон Белю още дни наред мъжествено ще пренася на части своите четиристотин фунта нагоре по Чилкут. Що се отнася до него, въпреки товара от две хиляди фунта, той щеше да слиза надолу.

Сутринта, схванал се от непосилния труд и изтръпнал от студ, Кит се измъкна от платнищата, изяде близо два фунта суров бекон, стегна с ремъците стофунтов денк и заслиза по скалистия път. Няколкостотин крачки по-надолу пътеката минаваше през малък ледник и се спускаше към езерото Кратер. И други хора пренасяха снаряжението си през ледника. През целия ден Кит трупаше денковете си в горния му край. Понеже разстоянието до ледника беше много късо, всеки път нарамваше по сто и петдесет фунта и все още не можеше да се начуди на силите си. За два долара той купи от един индианец три корави сухара и с тези сухари и огромно количество суров бекон се нахрани няколко пъти. Немит, премръзнал, с мокри от пот дрехи, Кит преспа още една нощ, завит с платнищата. Рано сутринта той просна брезент на леда, струпа на него три четвърти тон товар и започна да го дърпа. Там, където ледникът ставаше по-стръмен, товарът също увеличи скоростта си, настигна Кит, събори го така, че той се озова върху денковете, и се понесе надолу: Стотина носачи, приведени под бремето си, спряха, за да го наблюдават. Кит им викаше, колкото му глас държи, да се пазят и всички пред него се препъваха, залитаха и му правеха път. В долния край на ледника беше опъната малка палатка, която сякаш препускаше към него — толкова бързо растеше пред очите му. Там, където направената от носачите пъртина извиваше наляво, неговата „шейна“ изскочи от утъпканата пътека и полетя по пресния сняг, който намали бързината и се вдигна наоколо й в мразовита пушилка. Кит видя палатката в мига, когато я връхлетя, събори ъгловите рейки, отметна предните платнища и се намери вътре все още върху брезента всред чувалите с храна. Палатката се заклати като пияна и всред облак от снежен прах Кит се намери лице с лице с уплашена млада жена, която седеше загърната с одеяла — същата, която го беше нарекла „чечако“ в Дайи.