Пушилката не му отговори. Половин час двамата вървяха мълчешком, докато Малчо не наруши пак мълчанието.
— Имам предчувствие — промърмори той. — Да, да, имам предчувствие и ще ти го кажа, ако искаш да слушаш и да ме чуеш.
— Разправяй — рече Пушилката.
Казвам ти: предчувствам като две и две четири, че много дни няма да можем да се измъкнем от тази дупка, ще си намерим тук белята и ще киснем цяла вечност и още малко отгоре.
— Ами какво предчувстваш за храната? — нелюбезно се осведоми Пушилката. — Защото нямаме храна за цяла вечност и още малко отгоре?.
— Не. За храната нямам никакво предчувствие. Сигурно някак си ще се оправим. Но да ти кажа нещо още отсега, Пушилка. Готов съм да изям всичките кучета, само не и Хитруш. На Хитруш не мога да посегна. Него не мога да го оплюскам.
— Горе главата! — подхвърли подигравателно Пушилката. — Аз имам извънредни предчувствия, които ми казват, че няма да има нужда да изядем кучетата, и не зная дали ще е еленово месо или пъдпъдъци с препечени филийки, но всички ще позатлъстеем.
Малчо изсумтя с неизразимо възмущение и за още четвърт час се възцари мълчание.
— Ето ги, започват твоите беди — каза Пушилката, спря и се втренчи в нещо, което лежеше край старата пъртина.
Малчо остави управляващия прът, приближи се до другаря си и също загледа мъжкия труп край пътя.
— Охранен — забеляза Пушилката.
— Виж му устните — обади се Малчо.
— Съвсем се е вкочанясал — каза Пушилката и дръпна мъртвия за ръката; тя не се сви и заедно с нея се повдигна цялото тяло.
— Ако го вдигнеш и хвърлиш на земята, ще се строиш на парчета — добави Малчо.
Човекът лежеше на едната си страна, скован от мраза. От това, че не беше засипан със сняг, ставаше ясно, че не е лежал дълго.
— Едва преди три дни силно валя — каза Малчо.
Пушилката кимна, наведе се над трупа, обърна го нагоре с лицето и посочи рана от куршум в сляпото му око. Сетне се поозърна и кимна към търкалящия се на снега револвер.
Стотина крачки по-нататък те се натъкнаха на втори труп, захлупен по лице на пъртината.
— Две неща са съвсем ясни — каза Пушилката. — И двамата са дебели. Значи, не са гладували. И не са намерили злато, иначе нямаше да свършат със самоубийство.
— Ако е било самоубийство… възрази Малчо.
— Без съмнение. Няма други следи освен техните, пък и двамата са обгорени от барута. — Пушилката дръпна втория труп настрана и с върха на мокасина си изрови от снега револвер, забил се там от тежестта на тялото. — На, ето с какво е стрелял. Нали ти казах, че ще намерим нещо.
— То май, каквото ще намерим, още е пред нас. Какво ли ги е накарало тия охранени юначаги да си теглят куршума?
— Когато научим това, ще сме намерили и всичките си други беди — отговори му Пушилката. — Да вървим. Мръква се.
Беше вече съвсем тъмно, когато снегоходката и Пушилката се закачи за мъртво тяло и той се просна връз шейна, на която лежеше още един труп. А когато поизтръска снега от врата си и драсна клечка кибрит, двамата е Малчо видяха трети труп, загърнат с одеяла и сложен до наполовина изкопан гроб. А преди да угасне клечката, те забелязаха още пет-шест гроба.
— Бр-р-р… потрепери Малчо. — Стан на самоубийци. Пък какви са охранени. Сигурно там всички са измрели.
— Не… виж ей там. — Пушилката посочи мъждееща в далечината слаба светлинна. А ето още една светлина… и още една там. Хайде! Да вървим.
Други трупове по пътя нямаше и след няколко минути добре утъпканата пъртина ги доведе в стана.
— Това е цял град! — пошепна Малчо. — Трябва да има двайсетина хижи. И нито едно куче. Смешна работа!
— Това обяснява всичко! — също шепнешком отговори развълнувано Пушилката. — Това са хората на Лора Сибли. Не си ли спомняш? Те пристигнаха есенес по Юкон с „Порт Таунсенд номер шест“. Минаха край Доусън, без да спират. Сигурно корабът ги е докарал до устието на този поток.
— Да, да. Спомням си. Те са мормони.
— Не, вегетарианци. — Пушилката се усмихна в мрака… Не ядат месо и не се возят с кучета.
— Все същото е! Зная само, че нещо не им е в ред. Все за злато ламтяха. Таз същата Лора Сибли им обещала да ги заведе на такова място, дето веднага щели да станат милионери.
— Точно така. Тя е тяхна пророчица: има видения и разни такива глупости. А пък аз мислех, че са отишли нагоре но Норденсджолд.
— Ш-ш-ш-ш! Слушай!
В тъмнината Малчо предупреди Пушилката с едно докосване до гърдите и двамата се ослушаха: от една хижа долетя тих проточен стон. И преди още да заглъхне, някой го поде в друга хижа, в трета… една безкрайна въздишка на човешка мъка. Тя действаше като чудовищен кошмар.