— Бр-р-р… — изтръпна Малчо. — Направо тръпки да те побият! Хайде да се намъкнем вътре и да видим какво ги е сполетяло.
Пушилката почука на осветената хижа.
— Влез! — обади се гласът, който току-що беше стенал, и двамата другари влязоха.
Това беше обикновена хижа, направена от цели трупи, пролуките в стените бяха запушени с мъх, пръстеният под беше настлан със стърготини и талаш. В светлината на газена лампа се виждаха четири одъра; на три от тях лежаха мъже, които спряха да стенат и се втренчиха във влезлите.
— Какво ви е? — попита Пушилката едного от лежащите; одеялата не можеха да скрият широките му рамене и едрата набита снага, но в очите му се четеше страдание, а бузите му бяха хлътнали. — Едра шарка ли е? Какво е?
Вместо отговор човекът посочи устата си, с усилие отвори подпухналите, почернели устни и Пушилката неволно се отдръпна.
— Скорбут! — каза той полугласно на Малчо и болният с кимване потвърди диагнозата.
— Храна имате ли? — попита Малчо.
— Ъхъ — отговори човек от друг одър. — Можете да си вземете. Храна, колкото щете. В съседната хижа няма никой. Складът е до нея. Идете и си вземете.
II
Във всички хижа, които обиколиха тази вечер, те намериха все същото. Скорбутът върлуваше в целия стан. Десетина от жителите му бяха жени, но Пушилката и Малчо видяха само няколко от тях. Отначало били деветдесет и трима мъже и жени. Обаче, десет умрели, а двама наскоро изчезнали. Пушилката разправи как той и Малчо намерили тези двамата и изрази изненадата си, че никой не е отишъл надолу по пъртината да ги потърси, и то толкова близо до стана. Най-много поразени бяха те с Малчо от безпомощността на тези хора. Хижите бяха мръсни, непометени. Скованите от груби дъски маси бяха отрупани с немити съдове. Никой не помагаше на другите. Всяка хижа живееше само със своите си грижи и никой вече не си даваше труд да погребва умрелите.
— Просто не мога да разбера — призна Пушилката на Малчо. Виждал съм мързеливци и безделници, но никога не съм виждал толкова много накуп! Чу ли ги какво разправят? Никой пръст не е помръднал през цялото време. Хващам се на бас, че дори не са си мил и очите. Нищо чудно, че имат скорбут.
— Ама как тъй вегетарианци ще хванат скорбут? — възрази Малчо. — Нали уж скорбутът хваща само ония, дето ядат солено месо. А тези не ядат месо, ни солено, ни прясно, ни сурово, ни готвено — никакво!
Пушилката поклати глава.
— Знам. Скорбутът дори се лекува със зеленчук. Никакви лекарства не помагат. Зеленчукът, особено картофите, са единственото средство. Но не забравяй едно нещо, Малчо: тука имаме пред себе си не теория, а действителност. Факт е, че тези тревоядни всички до едни са болни от скорбут.
— Трябва да е заразителен.
— Не, докторите са сигурни в това. Скорбутът няма бацил. Не се прихваща. Поражда се сам. Доколкото зная, дължи се на изтощаването на кръвта. Причината не е в нещо, което имат, а в нещо, което им липсва. Човек се разболява от скорбут, защото в кръвта му липсват някакви си там вещества, а тези вещества ги има не в прахчета, а в зеленчука.
— Ами нали тия не ядат друго освен трева! — изпъшка Малчо. — А трева има толкова, че да им се втръсне. Това доказва, че съвсем не си прав, Пушилка. Ти разправяш теории, а ей туй нещо тука прави теориите ти на пух и прах. Скорбутът си е заразен, точно затова всички са го прихванали, и то как! И ние с теб ще се заразим, ако още се мотаем тука. Бр-р-р! Просто усещам как тия буболечки вече лазят и в мене.
Пушилката скептично се изсмя и почука на следващата хижа.
— Сигурно и тука ще намерим същото — каза той. — Влизай. Трябва добре да го проучим това нещо.
— Какво искате? — рязко попита женски глас.
— Да ви видим — отговори Пушилката.
— Кои сте?
— Двама доктори от Доусън — изтърси Малчо, а Пушилката веднага го смушка в ребрата за лекомислието му.
— Не ни трябват никакви доктори — заяви жената; гласът и се прекъсваше от болка и злоба. — Върнете си. Лека нощ, ние не вярваме в лекари.
Пушилката дръпна резето, бутна вратата, влезе и вдигна фитила на слабо светещата газена лампа, за да може да се огледа. Четирите жени, които лежаха на одрите, престанаха да стенат и се вторачиха в поканените гости. Две от тях бяха млади със слаби лица, третата беше възрастна и много пълна, а четвъртата, която Пушилката веднага позна по гласа, беше най-мършавата, най-хилавата представителка на човешкия род, каквато беше някога виждал. Той веднага разбра, че това е Лора Сибли, пророчица и професионална ясновидка, която бе организирала експедицията в Лос Анжелос и беше я довела в този стан на смъртта на Нордбеска. Разговорът им протече в жлъчен тон. Лора Сибли не вярваше в лекари. А отгоре на всичките си мъчения беше, кажи-речи, загубила вяра в самата себе си.