Всички работеха, стенеха, охкаха и плачеха, сълзите се стичаха и замръзваха по бузите и нямаше съмнение, че мъките им не са престорени. Положението беше отчайващо, а предписаните от Пушилката мерки — геройски.
Когато работните групи се върнаха на пладне, чакаше ги сносен обед, сготвен от по-слабите им съжители под надзора и ръководството на Пушилката и Малчо.
— Засега стига — каза Пушилката в три часа. — Свършвайте работа. Лягайте. Може да ви е зле сега, затова пък утре ще сте по-добре. Разбира се, да се оздравее, не е чак толкова лесно, но всички ще ми оздравеете.
— Твърде късно — леко се присмя Еймъс Уентуърт на Пушилката за старанията му. — Трябвало е да подхванат така още наесен.
— Хайде с мене — отговори му Пушилката. — Вземи тия две кофи. Ти не си болен.
И те тръгнаха тримата от хижа на хижа да дават на всеки мъж и жена по цяло канче отвара. А това не беше лесно.
— Няма да е зле да разберете още отначало, че ние не се шегуваме — заяви Пушилката на първия упорит пациент, който лежеше по гръб и стенеше през зъби. Я ми помогни, Малчо. Пушилката хвана болния за носа и го чукна под лъжичката, за да си отвори, устата.
— Хайде, Малчо! Сега ще я глътне!
И болният я глътна с неизбежното кашляне и давене.
— Идущия път ще я вземеш по-лесно — увери жертвата си Пушилката и посегна към носа на човека съседното легло.
— Бих предпочел рициново масло — тихичко си призна Малчо, преди да глътне своята порция. — Матусал2 да ми е на помощ! — съвсем гласно обяви той, щом преглътна горчивото лекарство. — Една чаша блага колкото цяла каца държи влага.
— Ние ще правим тази обиколка с боровата отвара четири пъти на ден, а вие сте осемдесет души — съобщи Пушилката на Лора Сибли. — Затова нямаме време да си играем. Ще я вземете ли, или трябва да ви хвана за носа? — Палецът и показалецът му красноречиво се надвесиха над нея. — Това е растителна отвара, тъй че няма защо да се повдига въпрос за угризения на съвестта.
— Да се повдига ли! — прихна Малчо. — Не, в никой случай. Това е най-възхитителното питие!
Лора Сибли се поколеба. Беше си глътнала езика.
— Е? — властно попита Пушилката.
— Ще… ще я взема — промълви тя с треперещ глас. — По-скоро!
Тази вечер Пушилката и Малчо се вмъкнаха под одеялата си капнали повече, отколкото след най-тежкия ден на пъртината.
— Чак ми прилошава — призна Пушилката. — Както се мъчат, то е страшно нещо. Но работата е единственото средство, което мога да измисля, и трябва да го изпитаме докрай. Ех, да имахме чувал сурови картофи!
— Спаркинс не може вече да мие чинии — каза Малчо. — Така се мъчи, че чак се поти от болка. Видях го как се поти. Трябваше аз да го сложа в леглото, толкова беше отмалял.
— Само да имахме сурови картофи — продължи Пушилката. — В тези консервирани храни липсва най-важното, най-същественото нещо. От тях е бил изпарен самият живот.
— И ако тоя млад мъж Джоунс от хижата на Браундоу не пукне до сутринта, тогава аз нищо не познавам.
— За бога, говори за нещо по-весело — скара му се Пушилката.
— Нали ние ще трябва да го погребваме? — ядосано изсумтя Малчо. — Казвам ти, това момче страхотно…
— Млъкни! — прекъсна го Пушилката.
След още няколко ядни изсумтявания от одъра на Малчо долетя дълбоко равномерно дишане — той беше заспал.
V
До сутринта беше умрял не само Джоунс, но и един от по-здравите мъже, който беше работил в командата за сечене на дърва, беше се обесил. Занизаха се кошмарни дни. Цяла седмица, с върховно напрежение на волята, Пушилката караше болните да работят и да пият боровата отвара. И беше принуден: едни по един, но двама и по трима да ги освобождава от работа. Той започваше да проумява, че работата беше най-неподходящото нещо на света за болни от скорбут. Намаляващата погребална команда продължаваше непрекъснато да работи и винаги приготвяше пет-шест гроба в повече, изровени в размразената е огньове пръст.
— Надали бихте могли да изберете по-лошо място за стан — каза Пушилката на Лора Сибли. — Вижте го; в дъното на тясна клисура, която върви от изток на запад. На пладне слънцето не се издига над равнището на планините. Сигурно не сте видели дневна светлина от няколко месеца.
— Че откъде можех да зная?
Пушилката сви рамене.
— Би трябвало да знаете, щом сте могли да поведете стотина глупаци за злато.
Тя го изгледа злобно и закуцука нататък. Пушилката отиде да види една команда стенещи болни, които събираха борови клони, а когато се връщаше след няколко минути, видя ясновидката да влиза в хижата на Еймъс Уентуърт и тръгна подире и. На вратата той я чу да хленчи и да се моли.