— Само за мен! — умоляваше тя, когато Пушилката влезе вътре.
— Няма да кажа на никого!
Двамата, изгледаха гузно неканения посетител; и Пушилката беше сигурен, че още малко и е щял да узнае нещо, без сам да знае какво, и мислено се изруга, че не бе ги подслушал.
— Хайде, казвайте! — грубо заповяда той. — Какво е то?
— Кое какво е? — навъсено го попита Еймъс Уентуърт. А Пушилката не можеше да му каже кое беше това „какво“.
VI
Положението ставаше все по-тежко и по-тежко. В тази клисура, приличаща на тъмна дупка, където никога не проникваше слънчев лъч, страшният списък на покойниците ставаше все по-голям. Всеки ден Пушилката и Малчо със страх преглеждаха един другиму устата — не са ли им побелели венците и лигавицата, този неизбежен първи признак на скорбута.
— Аз се отказвам! — заяви една вечер Малчо. — Мислих го и така, и иначе и се отказвам. Мога да се опитам да тормозя роби, ама да тормозя сакати, виж, това е вече много за мене. От ден на ден отиват от лошо към по-лошо. Няма и двайсет души, които мога да изкарам на работа. Днес след обед казах на Джаксън да иде да си легне. Готвеше се да се самоубие. Личеше си: по целия му вид. Май че работата не помага.
— И аз стигнах до същото заключение — отговори Пушилката. — Ще освободим всички освен десетина души. Те ще трябва да ни помагат. Можем да ги подредим на смени. И ще продължаваме с боровата отвара.
— Няма полза от нея.
— Горе-долу съм готов да се съглася и с това, но във всеки случай не им вреди.
— Още едно самоубийство — съобщи Малчо на другата сутрин. — Сега пък е този Филипс. Откога си знаех, че така ще стане.
— Не можем да се справим с тази работа! — изпъшка Пушилката. — Какво би предложил ти, Малчо?
— Кой? Аз ли? Аз нямам никакви предложения. — Ще оставим всичко да се нарежда от само себе си.
— Но това значи да измрат всички! — възрази Пушилката.
— Освен Уентуърт — изръмжа Малчо, защото отскоро бе започнал да споделя неприязънта на своя другар към тази личност.
Неизменното чудо на Уентуъртовия имунитет озадачаваше Пушилката. Защо единствено той не се разболяваше от скорбут? Защо Лора Сибли го мразеше и същевременно скимтеше, хленчеше и му се молеше? Какво ли беше това, което му искаше, а той не й даваше?
На няколко пъти Пушилката нарочно се отби в хижата на Уентуърт по време за ядене. Той забеляза само едно подозрително нещо и то беше, че Уентуърт го гледаше е подозрение. След това се помъчи да поразпита Лора Сибли.
— Сурови картофи биха излекували всички тука — подхвърли той на ясновидката. — Сигурен съм. Виждал съм как действат.
Пламъчето в очите й, което показваше съгласие и което се смени със злоба и омраза, му подсказа, че е попаднал на правилна следа.
— Защо не сте докарали запас от пресни картофи с парахода? — попита той.
— Докарахме. Но когато пътувахме нагоре по реката, много изгодно ги продадохме във Форт Юкон, Имахме предостатъчно сушени картофи и знаехме, че те се запазват по-добре. Дори не замръзват.
Пушилката изпъшка.
— И всичките ли продадохте? — попита той.
— Да. Отде можехме да знаем?
— Ами, не е ли възможно да са останали един-два чувала? — Нали знаете, случайно да са били забутани някъде на парахода?
Тя поклати глава, както му се стори, с малко закъснение, след това добави: — Не сме намирали.
— Но дали няма? — настоя Пушилката.
— Отде да знам? — ядно се сопна Лора Сибли. — Не съм се занимавала е прехраната!
— А Еймъс Уентуърт се е занимавал — побърза да заключи той. — Прекрасно. А сега кажете, то ще си остане между нас, какво е личното ни мнение. Смятате ли, че Уентуърт има скрити някъде сурови картофи?
— Не, разбира се, не. — Защо ще има?
— Защо пък да няма? — Тя сви рамене.
— Колкото и да се мъчи с нея, Пушилката не можа да я накара да признае, че това е възможно.
VII
— Уентуърт е свиня — бе присъдата на Малчо, когато Пушилката сподели с него подозрението си.
— Лора Сибли също — добави Пушилката. — Тя вярва, че той има картофи, но си мълчи и се мъчи да го склони да даде и на нея.
— А той не ще, а? — Малчо напсува грешната човешка природа с една от най-засуканите си псувни и си пое дъх. И двамата са еднакви мръсници. Дано господ ги остави да изгният от скорбут за наказание това е то, което мога да кажа, и още, не ей сега отивам да строша кратуната на тоя Уентуърт.
Обаче Пушилката държеше да бъдат тактични. През нощта, когато целият стан пъшкаше и спеше или пъшкаше и не спеше, той отиде в неосветената хижа на Уентуърт.
— Виж какво ще ти кажа, Уентуърт — подхвана той. Тука, в ей тази торбичка, има златен пясък за хиляда долара. Аз съм едни от богатите хора по тези места и мога да си го позволя. Струва ми се, че започва да ме хваща скорбут. Сложи ми един суров картоф в ръката и златото е твое. Ето, виж колко тежи. И Пушилката трепна от радост, когато Еймъс Уентуърт протегна ръка в мрака и повдигна златото. Пушилката го чу да рови в завивките, а след това го усети да му пъха в ръката не тежката торбичка с пясъка, а несъмнено картоф, голям колкото кокоше яйце, топъл от близостта с тялото на Уентуърт.