Пушилката не се бави до сутринта. Той и Малчо чакаха всеки миг смъртта на двамата им най-тежко болни и затова отидоха направо в тяхната хижа. В една чаша те носеха хилядадоларовия картоф, настърган и размачкал заедно с корите и полепналите буци пръст; от тая гъста течност започнаха да сипват по няколко капки в страхотните дупки, които някога са били човешка уста. Цялата нощ на смени, ту Пушилката, ту Малчо, им даваха от този картофен сок, натриваха го в нещастните подпухнали венци, в които тракаха разклатени зъби, и принуждаваха болните да преглъщат всяка капчица от скъпоценния еликсир.
До другата вечер у двамата пациенти настъпи удивително, почти невероятно подобрение. Те вече не бяха най-тежко болните. След четиридесет и осем часа, когато картофът се свърши, макар и далеч от пълно оздравяване, те бяха временно вън от всякаква опасност.
— Знаеш ли какво ще направя — каза Пушилката на Уентуърт. — Аз имам златни находища по тия места и моя полица ще ти осребрят навсякъде. Ще ти дам по петстотин долара за картоф до петдесет хиляди долара. Това прави сто картофа.
— Нямаш ли повече златен пясък? — попита Уентуърт.
— Малчо и аз събрахме всичко, което имахме. Но честна дума, ние двамата заедно струваме няколко милиона.
— Нямам никакви картофи — отсече Уентуърт. Бих искал да имам. Аз имах само този картоф, който ти дадох. Пазих го цялата зима, защото се страхувах да не се разболея от скорбут. Продадох ти го само за да мога да си платя пътя и да се махна от тази страна, когато реката се очисти от лед.
При все че нямаше повече картофен сок, състоянието на двамата лекувани с него болни продължи да се подобрява и на третия ден. Положението на нелекуваните се влошаваше все повече. На четвъртата сутрин бяха погребани три страхотни трупа. Малчо изтърпя това изпитание и след това се обърна към Пушилката:
— Ти се опита по твоя начин. Сега е мой ред да се опитам, както аз си знам.
Той се запъти направо към хижата на Уентуърт. Какво се разигра там, Малчо премълча. Той излезе с ожулени и разбити юмруци, а Уентуърт, освен останалите по лицето му белези от страшния бой, дълго време ходи с извита настрана глава и схванат врат. Това явление можеше да се обясни с четирите черносини белега от пръсти на едната страна на гръкляна му и един черносин белег от другата страна.
След това Пушилката и Малчо нахълтаха заедно в хижата на Уентуърт, изхвърлиха го вън на снега и обърнаха всичко нагоре с краката. Лора Сибли докуцука също и с настървените се залови да претърсва заедно с тях.
— Нищо няма да получиш, миличка, пък ако ще да намерим и цял тон — увери я Малчо.
Но те бяха не по-малко разочаровани от нея. Макар че разкопаха и пода, пак не откриха нищо.
— Аз бих го пекъл на бавен огън и бих го накарал да заговори — напълно сериозно предложи Малчо.
Пушилката неодобрително поклати глава.
— Ами че това е убийство! — държеше на своето Малчо. — Той ги убива тия окаяни клетници; все едно, че им пръсва главите с брадва, само че още по-лошо.
Мина още един ден, през който те непрестанно следиха всяко движение на Уентуърт. Няколко пъти, когато той тръгваше с кофа за вода към рекичката, те уж случайно се приближаваха към хижата и всеки път той бързо се връщаше, без да си е налял вода.
— Картофите са скрити вътре в хижата — каза Малчо. — Това е сигурно като две и две четири. Но къде? Нали я обърнахме цялата наопаки. — Той стана и си сложи ръкавиците. — Ще ги намеря, дори и да трябва да разтуря проклетия коптор парче но парче!
Той погледна Пушилката, който седеше с напрегнат, залисан вид и не го беше чул.
— Каква муха ти е влязла в главата? — ядосано попита Малчо. — Да не ми кажеш сега, че си нямал друга работа и си хванал скорбут!
— Просто се мъча да си спомня нещо, Малчо.
— Какво?
— Не знам. Тъкмо там е бедата. Но то е свързано с тази работа, само да мога да си го спомня.
— Ей, Пушилка, да не вземеш да се чалнеш, — замоли му се Малчо. — Какво ще правя без теб! Остави ума си на мира. Ела ми помогни да разтуря този коптор. Бих го подпалил, ама страх ме е, да не се опекат картофите.