— Видяхте ли каква пушилка вдигнах? — весело я запита той.
Тя го гледаше с неодобрение.
— Хвърчащите килимчета са празни приказки!… — продължи Кит.
— Бихте ли имали нещо против да махнете този чувал от краката ми? — хладно го попита тя.
Кит погледна и побърза да се изправи.
— Не беше чувал, а моят лакът. Извинете.
Това обяснение съвсем не я смути, държането и бе предизвикателно студено.
— Добре, че не прекатурихте печката — забеляза девойката.
Кит проследи погледа й и видя тенекиена печка и кафеник, над който се беше навела млада индианка. Той подуши кафето й пак погледна към девойката.
— Аз съм „чечако“ — каза той.
Отегченото и изражение му подсказа, че не й е съобщил нищо ново. Но Кит не се смути.
— Нямам вече и оръжие — добави той, Тогава тя го позна и очите й светнаха.
— Никога не съм допускала, че ще стигнете чак дотука… каза му тя.
Кит отново жадно подуши въздуха.
— Кафе, бога ми, кафе! Той се обърна и й заговори направо: — Давам ви кутрето си, отрежете го още сега; ще направя каквото пожелаете; ще бъда ваш роб цяла година и едни ден отгоре или колкото поискате, ако ми налеете една чаша кафе!
Докато пиеха кафе, Кит й каза името си и научи нейното — Джой Гастел. Научи също, че тя живее тука отдавна. Била родена в търговския пост на Голямото робско езеро и като дете минала с баща си през Скалистите планини и слязла на Юкон. Тя се връщала с баща си, каза девойката, но той се забавил по работа в Сиатъл, а после претърпял корабокрушение със злополучния „Песнопоец“ и параходът, който ги спасил, го откарал в пролива Пюджет.
Понеже девойката все още седеше увита с одеялата, Кит не продължи разговора, геройски се отказа от втора чаша кафе и напусна палатката й, като отнесе и трите четвърти тон денкове. Освен това отнесе със себе си и няколко заключения: тя има очарователно име и очарователни очи; надали е повече от двадесет, двадесет и една или две годишна; баща и трябва да е французин; тя е своенравна и има огнен темперамент; била е възпитана другаде, не тука, на края на цивилизования свят.
VI
През покритите с лед канари и над границата на горите пътеката извиваше край езерото Кратер и стигаше до скалистия пролом, който водеше към Щастливия стан и първите нискостеблени борове. Да пренася тежкото си снаряжение по тоя околен път, щеше да му струва дълги дни непосилен труд. На езерото имаше платноходка, която превозваше товара на пътниците. Две пътувания с пея и за два часа щеше да бъде заедно със своя тон снаряжение на другия бряг. Обаче Кит нямаше пукната пара, а лодкарят вземаше по четиридесет долара за тон.
— Тази твоя лодчица е цяла златна мина, приятелю — каза Кит на собственика. — Искаш ли още една златна мина?
— Покажи ми я! — беше отговорът.
— Ще ти я продам срещу превоза на снаряжението ми. Това е една идея, още не е патентована и можеш да я приложиш на дело, щом ти я кажа. Съгласен ли си?
Лодкарят каза, че е съгласен и Кит го хареса.