ГРАДЧЕТО ТРАЛАЛА
I
Пушилката и Малчо се бяха запътили в противоположни посоки и се сблъскаха на ъгъла до кръчмата „Еленовия рог“. По лицето на Пушилката бе изписано задоволство и той вървеше с бодри крачки. Малчо, напротив, едва се мъкнеше с угнетен вид.
— Накъде? — спря го Пушилката.
— Човек да не съм, ако знам — безутешно отговори Малчо. — Не мога да измисля. Никъде няма нищо интересно. Пропилях два часа за комар; заспала работа, глупава игра, нито една свястна карта, пито печалба, нито загуба, поравно. Играх със Скиф Мичел крибедж на чаша ракия и сега така ми е доскучало, че съм тръгнал да обикалям улиците, та дано да видя я кучета да се бият, я кавга, я нещо друго.
— Мога да ти предложа нещо по-хубаво — рече Пушилката. — Затова те и търся. Ела с мен.
— Сега ли?
— Разбира се.
— Къде?
— Оттатък реката, на гости при стария Дуайт Сандерсън.
— Не съм и чувал за него — каза с отегчение Малчо. — Не съм чувал досега никой да живее оттатък реката. Че защо е отишъл да живее там? Няма ли ум в главата?
— Има нещо за продан — засмя се Пушилката.
— Кучета? Златна мина? Тютюн? Гумени ботуши?
Пушилката клатеше глава в отговор на всеки въпрос.
— Ела и ще видиш. Ще рискувам да го купя от него; ако искаш, ще го купим заедно, наполовина.
— Да не са яйца! — възкликна Малчо и лицето му се изкриви от престорена и саркастична уплаха.
— Хайде ела — каза Пушилката… — Давам ти право на още десет предположения, докато минем през леда.
Те се спуснаха по стръмния бряг в края на улицата и излязоха на покрития с лед Юкон. На три четвърти миля, точно срещу тях, се издигаха отвесните, стотици фута високи канари на другия бряг. Към тези канари водеше малко използвана пътека, която извиваше и криволичеше между начупени и накамарени ледени блокове. Малчо креташе по петите на Пушилката и за развлечение се мъчеше да отгатне какво продава Дуайт Сандерсън.
— Елени? Медна мина или тухларница?… Това се смята за един въпрос. Мечи кожи или изобщо кожи? Лотарийни билети? Стопанство за картофи?
— Още малко и ще улучиш — насърчи го Пушилката. — Нещо по-голямо от това.
— Две стопанства за картофи? Мандра? Торфище?
— Не е лошо, Малчо, Наблизо си. Има-няма хиляда мили и ще улучиш.
— Каменоломна?
— Това е толкова близо, колкото и торфището, и стопанството за картофи.
— Стой! Чакай да си помисля. Остава ми още един път. Минаха доста минути. Слушай, Пушилка, няма да казвам нищо повече. Щом това нещо, дето ще го купиш, прилича на стопанство за картофи, торфище, и каменоломна, аз се отказвам. И няма да участвам в сделката, докато не го видя и не си направя сметката. Какво е го?
— Още малко и ще си разкрием картите. Виждаш ли, ей там се вдига пушек от една хижа? Е, там живее Дуайт Сандерсън. Той притежава землище за цяло градче.
— Какво друго притежава?
— Това е всичко — засмя се Пушилката. — Ако не смятаме ревматизма му. Чух, че много го мъчи.
— Хей! — Ръката на Малчо се стрелна напред, рязко стисна Пушилката за рамото и го накара да спре. — Да не искаш да кажеш, че се каниш да купиш землище за град на това никакво място?
— Това е десетото ти предположение и този път печелиш. Хайде, карай!
— Чакай малко — замоли му се Малчо. — Погледни го: нищо друго освен канари и урви, където и да погледнеш. Че може ли тука да се издигне град?
— Отде да зная.
— Тогава не го купуваш за град?
— Дуайт Сандерсън го продава само за землище за град. Хайде. Трябва да изкачим тази урва.
Урвата беше стръмна и по нея криволеше тясна пътечка, същинска стълба на Яков3. Малчо запъшка и заохка на острите завои и стръмните наклони.
— И това ми било землище за град! Че тука няма равно място колкото за една пощенска марка! Сандерсън е сбъркал брега. Цялото товарене и разтоварване става оттатък. Я го погледни Доусън. Има къде да се настанят още четирийсет хиляди души. Слушай, Пушилка, ти си закърмен с мечо месо. Зная това. И съм сигурен, че не го купуваш за град. Кажи, за бога, за какво го купуваш?
3
Според библейското предание стълби, която Яков сънувал и която стигала от земята до небето (Битие, гл. 28 стр. 12). — Б. пр.