— За да го продавам, разбира се.
— Но другите хора не са чалнати като стареца Сандерсън и теб!
— Може би не но същия начин, Малчо. Но аз ще взема това землище, ще го разделя на парцели и ще го продам на сума здравомислещи хора, които живеят оттатък, в Доусън.
— Ами! Целият Доусън още ни се смее, на теб и на мен, зарад ония яйца. Искаш да ги разсмееш още повече?
— На всяка цена.
— Че това е дяволски скъпо, Пушилка. Аз ти помогнах да ги разсмееш с яйцата, ама моята половина от тази шега ми струваше близо девет хиляди долара.
— Добре. Няма защо да участвуваш в тая сделка. Цялата печалба ще остане за мене, но въпреки това трябва да ми помогнеш.
— О, то се знае, че ще ти помогна. И може още малко да ми се посмеят. Но тоя път не давам нито една унция злато. Колко иска старият Сандерсън? Стотина-двеста долара?
— Десет хиляди. Но би трябвало да го взема за пет.
— Жалко, че не съм проповедник — от все сърце въздъхна Малчо.
— Защо?
— Щях да ти изкарам една разпалена, сладкодумна проповед за глупака и парите му; може и да си чувал за това място в евангелието.
— Влез! — ядно извика Дуайт Сандерсън, когато те почукаха на вратата му.
Двамата другари влязоха и завариха стареца, клекнал пред каменното огнище, да чука кафе в парче от брашнен чувал.
— Какво искате? — грубо попита той и сипа кафето в сложения на жарта кафеник.
— Искаме да говорим по работа — отговори Пушилката. — Доколкото знам, вие притежавате тука землище за град. За колко го продавате?
— Десет хиляди долара — отговори старецът. — А сега, след като ви казах, можете да ми се изсмеете и да се махнете. Ей я вратата. Сбогом.
— Но аз не съм дошъл да се смея. Има достатъчно по-интересни неща, които бих могъл да направя, отколкото да се качвам на тази ваша скала. Аз искам да купя землището.
— Искате, а? Е, радвам се да чуя умни приказки.
Сандерсън се приближи, седна срещу гостите си и сложи ръце на масата, като поглеждаше с опасение кафеника. — Казах ви колко искам и не ме е срам да го повторя: десет хиляди. Ако щете, смейте се, ако щете, купувайте, на мен ми е все едно.
За да покаже равнодушието си, той затропа с възлестите си пръсти по масата, втренчи се в кафеника и еднозвучно затананика:
— Тра-ла-ла, три-ла-ла, тра-ла-ла, три-ла-ла.
— Вижте какво, господин Сандерсън — каза Пушилката. — Това землище не струва десет хиляди. Ако струваше толкова, би могло също така да струва и сто хиляди. Не струва ли сто хиляди — а вие знаете, че не струва, — тогава не струва и десет цента.
Сандерсън продължи да тропа с пръстите си и да тананика „Тра-ла-ла, три-ла-ла“, докато кафето изкипя. Той му сипа малко студена вода, сложи го на края на топлото огнище и пак седна на мястото си.
— Колко давате? — попита той Пушилката.
— Пет хиляди. — Малчо изпъшка.
Старецът отново затропа и подхвана своето „Тра-ла ла, три-ла-ла“.
— Не сте глупак — заяви внезапно Сандерсън на Пушилката. — Казвате, че щом не струва сто хиляди, не струва и десет цента. И въпреки това ми давате пет хиляди. Тогава наистина струва сто хиляди.
— Не можете да вземете и двайсет цента за него! — разгорещено отвърна Пушилката. — Дори и да изгниете тука.
— Ще ги взема от вас!
— Няма да ги вземете.
— Тогава тука ще си изгния — отговори Сандерсън с тон на окончателно решение.
Без да обръща повече внимание на гостите си, старецът се залови да шета, сякаш беше самичък. След като притопли тенджерка с боб и голям резен хляб, той сложи масата за един човек и седна да яде.
— Не, благодаря — промърмори Малчо. — Съвсем не сме гладни. Ядохме тъкмо преди да дойдем.
— Я да ви видя книжата — рече най-после Пушилката.
Сандерсън порови под възглавето на одъра си и му хвърли пачка документи.
— Всичко е в пълен ред — каза той. — Тоя дългият там, с големите печати, дойде чак от Отава. Не е като тукашните хартишки. Канадското правителство ми дава пълно право на собственост върху това землище.
— Колко парцела сте продали, за тия две години, откак го имате? — попита Малчо.
— Не е ваша работа — кисело отговори Сандерсън. — Няма закон, който да забранява човек да си живее сам на землището си, ако си иска.
— Ще ви дам пет хиляди — каза Пушилката.
Сандерсън поклати глава.
— Не знам кой от двамата е мръднал повече — завайка се Малчо. — Ела малко навън, Пушилка. Искам нещо да ти пошушна.
Пушилката задоволи желанието на другаря си.
— Не ти ли е минало през ума — заговори Малчо, когато двамата излязоха на снега пред вратата, — че от двете страни на това глупаво землище са се проспали цели мили канари; те не са на никого и можеш спокойно да ги запазиш и да ги парцелираш?