— Чудесно. Виждаш ли този ледник? Вземи една кирка и си плюй на ръцете. За един ден можеш да изсечеш в него хубав улей отгоре до долу. Разбираш ли какво искам да кажа? „Обединено о. о. дружество за свличане Чилкут — езеро Кратер“. Можеш да взимаш по петдесет цента за сто фунта, да смъкваш по сто тона на ден и никаква работа, освен да събираш парата.
След два часа товарът му беше отвъд езерото и той беше спечелил три дена. А когато Джон Белю го настигна, Кит беше вече към Дълбокото езеро — вулканична котловина, пълна с ледникова вода.
VII
Последният преход, от Дългото езеро до езерото Линдерман, беше три мили и пътеката, ако можеше да се нарече така, се изкачваше хиляда фута до билото, спускаше се надолу по безредно струпани и хлъзгави скали и пресичаше проснало се нашироко мочурище. Джон Белю започна да се кара, когато видя, че Кит става с пристегнатите на гърба му сто фунта, отгоре, слага десетфунтов чувал с брашно, който опря на врата му.
— Хайде, образецо на издръжливостта — отвърна Кит. — Покажи на какво си се научил, като си се хранил с мечо месо и си имал само един чифт долни гащи!
Но Джон Белю поклати глава.
— Май че започвам да остарявам, Кристофър.
— Ти си само четирийсет и осем годишен. Известно ли ти е, господинчо, че моят дядо, твоят баща, старият Айзък Белю, е убил човек с един удар на юмрука, когато е бил на шестдесет и девет години?
Джон Белю се усмихна и преглътна горчивия хап.
— Почтени чичо, искам да ти кажа нещо важно. Аз бях отгледан като лорд Фаунтлерой, но сега мога да нося повече от тебе и да ходя повече от тебе, мога да те просна по гръб или ей сега да те пребия с юмруци.
Джон Белю протегна напред ръка и тържествено изрече:
— Кристофър, момчето ми, вярвам ти, че можеш да го направиш. Вярвам, че можеш да го направиш дори с този товар на гърба си. Ти ми го доказа, момче, макар че е твърде неправдоподобно, за да го повярвам.
Кит правеше последния преход по четири пъти дневно или, с други думи казано, всеки ден изминаваше по двадесет и четири мили планински път, при което дванадесет мили с товар от сто и петдесет фунта. Беше горд, упорит и уморен, но в прекрасно физическо състояние. Ядеше и спеше, както не беше ял и спал никога в живота си, и когато вече се виждаше краят на работата, започна дори малко да съжалява.
Измъчваше го един въпрос. Беше разбрал, че може да падне със сто фунта на гърба си и да остане жив; но беше убеден, че ако падне с добавъчните петдесет фунта, сложени отгоре, те непременно ще му строшат врага. Всяка пътечка през мочурището много скоро ставаше бездънна от хилядите носачи, които се виждаха принудени непрекъснато да проправят нови пътеки. Тъкмо когато правеше такава нова пътека, той реши въпроса за добавъчните петдесет фунта.
Меката, обрасла с буйна трева повърхност се поддаде под него, той направи неуверена крачка и полетя по очи напред. Петдесетте фунта притиснаха лицето му в калта и се търколиха, без да му счупят врата. Кит се вдигна на ръце и крака с останалите на гърба му сто фунта. Но повече от това не можа да направи. Едната му ръка затъна до рамото и бузата му се опря в рядката кал. Той издърпа тази ръка, но затъна до рамо с другата. В това положение не беше възможно да смъкне ремъците, а стоте фунта на гърба му не му позволяваха да се вдигне. Застанал на четири крака, затъвайки ту с едната, ту с другата ръка, Кит се помъчи да допълзи до мястото, където беше паднал малкият чувал с брашно. Но само се изтощи, без да напредне, и така омеси и разпокъса тревистата повърхност, че застрашително близо до устата и носа му започна да се образува малка локва. Кит се опита да се обърне на гръб, за да легне върху денка, но постигна само това, че и двете му ръце затънаха до раменете и той започна да предусеща, че ще се удави. С невъобразимо търпение той бавно измъкна първом едната, а после и другата си ръка и ги простя на повърхността така, че да може да опре на тях брадата. След това завика за помощ. Подир малко чу звука на затъващи в калта крака и някой започна да се приближава изотзад.
— Помогни ми, друже — каза Кит. — Хвърли ми въже или нещо такова.
Отговори му женски глас и той го позна.
— Ако ми разкопчеете ремъците, ще мога да стана. Стоте фунта цопнаха в калта с шляпащ звук и той бавно се изправи на крака.
— Добре сте се наредили! — изсмя се госпожица Гастел, когато видя изпокаляното му лице.
— Нищо подобно — безгрижно отговори Кит. — Любимата ми утринна гимнастика. Опитайте я някой път. Чудесно упражнение за гръдните мускули и за гръбнака.
Той избърса лицето си и с рязко движение изтърси калта от ръката.
— О! — възкликна девойката, като го позна. — Това е господин… ъ-ъ-ъ… господин Белю Пушилката.