В един след полунощ той мина по необичайно оживената сега Главна улица и зави по нагорнището, което водеше към хижата им. А когато се поспря при качването, долови, че зад него снегът скърца под нечии мокасини.
Един час хижата тънеше в мрак, после Пушилката запали свещ и след като изчакаха колкото е необходимо за човек да се облече, той и Малчо отвориха вратата и се заловиха да впрягат кучетата. Щом светлината от хижата падна върху тях и впряганите кучета, наблизо се чу леко изсвирване. Това изсвирване се повтори по-надолу.
— Чуваш ли? — позасмя се Пушилката. — Те са се наредили във верига и съобщават за нас в града. Хващам се на бас, че в този миг четирийсет души се измъкват от одеялата и навличат панталоните.
— Ей, че са глупави хората! — тихичко се изсмя Малчо. — Да ти кажа, Пушилка, няма нищо по-лесно от туй да излъжеш. Всеки дъртак, който работи с ръцете си, е… той си е дъртак. Светът е препълнен, та чак прелива от глупаци, дето просто търсят някой да им помогне да се разделят със златото си. А преди да тръгнем надолу, искам да те питам дали си още съгласен да участвам наполовина в тая работа.
Шейната беше леко натоварена със завивки и храна. Малко навита стоманена тел, сякаш случайно, се подаваше изпод един чувал с храна, а в дъното на шейната, до ремъците, се виждаше полускрит лост. Малчо погали тела с бързо движение на ръкавицата и обичливо побутна лоста за последен път.
— Ами! — пошепна той. — Сигурно и аз бих помислил кой знае какво, ако бях видял такива неща на шейна в тъмна нощ.
Те подкараха кучетата по надолнището с предпазливо мълчание, а когато излязоха на равното и свиха на север по Главната улица към дъскорезницата, в противоположна посока от центъра на града, тръгнаха още по-предпазливо. Не бяха видели никого, но щом промениха посоката, зад тях се чу изсвирване в звездния полумрак. Те отминаха дъскорезницата и болницата и продължиха с бърз ход около четвърт миля. След това обърнаха шейната и тръгнаха обратно по току-що изминатия път. Само след стотина крачки те насмалко не се сблъскаха с петима мъже, които тичаха с бърз кучешки тръс. Всички бяха поприведени под тежестта на пътни торби. Един от тях спря първото куче на Пушилката, а другите се скупчиха около него.
— Да сте видели някоя шейна да отива нататък? — Не — отговори Пушилката. — Ти ли си, Бил?
— Я! Да пукна! — с дълбока изненада възкликна Бил Солтмън. — Та това е Пушилката!
— Какво правиш тука по туй време, през нощта? — запита Пушилката. — Разхождаш ли се?
Преди Бил Солтмън да успее да му отговори, други двама се присъединиха към купчинката. След тях пристигнаха още няколко, а скърцащият сняг възвестяваше предстоящото пристигане на много други.
— С кого си тръгнал? — попита Пушилката. — Къде сте открили злато?
Солтмън запали лулата си, която не можеше да пуши, защото беше запъхтян от тичане, и не отговори. Паленето на кибрита бе хитрост, съвсем явно целеща да се види шейната. Пушилката забеляза как всички погледи се устремиха към тела и лоста. След това клечката изгасна.
— Чухме някакъв слух, това е то, само слух — промърмори Солтмън с многозначителна тайнственост.
— Бихте могли да посветите и Малчо, и мен — подхвърли Пушилката.
Отзад някой саркастично се изкиска.
— Ами вие накъде сте тръгнали? — попита Солтмън.
— Кои сте вие? — отвърна му с въпрос Пушилката — Комисия по безопасността?
— Просто се интересуваме, просто се интересуваме — каза Солтмън.
— Интересуваме се я, и как още! — чу се друг глас в тъмнината.
— Хей — обади се Малчо, — интересно, кой ли се чувствува най-глупав?
Всички нервно се изсмяха.
— Хайде, Малчо, трябва да вървим — извика Пушилката и подкара кучетата.
Тълпата се нареди зад тях и ги последва.
— Слушайте, да не сте сгрешили нещо. — подигра им се Малчо… Когато ви срещнахме, бяхте се запътили нанякъде, а сега се връщате, без да сте били никъде. Да не сте си загубили географската карта?
— Махай се по дяволите! — бе любезният отговор на Солтмън. — Ние отиваме и се връщаме, както ни се поиска. Ние не пътуваме по карта.
И така шейната, с Пушилката начело и Малчо на управляващия прът, мина по Главната улица, съпроводена от шестдесетина мъже, всеки с пътна торба на гърба си. Беше три часът сутринта и само закъснелите гуляйджии видяха шествието и можаха да разправят за него в Доусън сутринта.