И още веднъж им каза „лека нощ“, когато се заизкачва по хълма. Те не тръгнаха подире му посред бял ден и се задоволиха да го изпратят с погледи до хижата му на върха.
III
Два дена Пушилката се разтакаваше из града, непрекъснато следен на всяка стъпка. Малчо бе изчезнал с Шейната и кучетата. Нито тези, които пътуваха нагоре и надолу по Юкон, нито тези, които идваха от Бонанза, Елдорадо или Клондайк, не бяха го виждали. Оставаше само Пушилката, който рано или късно положително щеше да се опита да влезе във връзка с отсъстващия си другар, и вниманието на всички бе съсредоточено върху него. На втората вечер той не напусна хижата си, изгаси лампата в девет и нави будилника за два часа сутринта. Стражът пред хижата чу звъна на будилника, тъй че когато половин час по-късно излезе навън, Пушилката завари да го чака тълпа не от шестдесет, а най-малко от триста души. Пламтящо Северно сияние озаряваше гледката и тъй, съпроводен от огромното множество, той слезе в града и отиде в „Еленовия рог“. Заведението незабавно се претъпка от нахлулата нетърпелива и раздразнена тълпа златотърсачи, които пиеха и в течение на четири безкрайни часа наблюдаваха Пушилката да играе на крибедж със стария си приятел Брек. Малко след шест часа сутринта, с израз на омраза и отегчение, без никого да погледне, без никого да поздрави, Пушилката напусна „Еленовия рог“ и закрачи по Главната улица. Зад него, в разбъркани редици, крачеха тристата души и подвикваха:
— Сено-слама, раз, два, три!
— Лека нощ, момчета — каза той на стръмния бряг на Юкон, където пъртината изведнъж извиваше надолу. — Сега ще закуся и ще си легна да спя.
Тристата души закрещяха, че ще вървят с него и го последваха през замръзналата река по пряката пътека към Тра-ла-ла. В седем сутринта той поведе жадната за злато сган нагоре по криволичещата пътечка и през урвата, която водеше към хижата на Дуайт Сандерсън. През облепеното с пергаментна хартия прозорче се виждаше светлина на свещ, а от комина се виеше дим. Малчо широко отвори вратата.
— Влизай, Пушилка — покани той. — Закуската е готова. Кои са всичките тия приятели?
Пушилката се обърна на прага:
— Е, лека нощ, момчета. Надявам се, че разходката ви е харесала!
— Един момент, Пушилка — извика Бил Солтмън; в гласа му прозвуча жестоко разочарование. — Искам малко да поприказвам с тебе.
— Карай — весело отговори Пушилката.
— За какво си платил на стария Сандерсън двайсет и пет хиляди долара? Ще ми отговориш ли на този въпрос?
— Бил, ти ми действаш на нервите — отвърна му Пушилката. — Аз дойдох тука, така да се каже, на вилата си, а ето че ти и цяла тълпа се мъчите да ме подложите на кръстосан разпит, когато аз мечтая за спокойствие, тишина и закуска. За какво му е на човек вила, ако не за спокойствие и тишина?
— Не си ми отговорил на въпроса — с необорима логика възрази Бил Солтмън.
— Нито имам намерение да отговоря, Бил. Това е строго лична работа между Дуайт Сандерсън и мен. Други въпроси?
— Какво ще кажеш за лоста и стоманената тел, дето бяха на шейната ти оная вечер?
— Това пък съвсем не ти влиза в работата, Бил. Но стига да иска, Малчо може да ти каже.
— Разбира се! — с удоволствие се намеси в разговора Малчо. Той отвори уста, но се запъна и се обърна към другаря си: — Пушилка, строго поверително, само между теб и мен, това наистина съвсем не им влиза в работата. Хайде влизай. Кафето ври и току-виж, че е изкипяло.
Вратата се затвори и тристата души се пръснаха в мърморещи купчинки.
— Хей, Солтмън — обади се някой, — аз мислех, че ще ни заведеш на находището.
— Нищо подобно! — заядливо отвърна Солтмън. — Аз казах, че Пушилката ще ни заведе там.
— Е, това ли е то?
— Вие знаете, толкова, колкото и аз, а всички знаем, че Пушилката някъде крие неща. За какво иначе ще е платил на Сандерсън двайсет и пет хиляди? Главата си режа, че не и за това нищо и никакво градско землище!
Възбуден хор се присъедини към мнението на Солтмън.
— Добре де, какво ще правим сега? — печално попита някой.
— Ако питате мене, аз отивам да закуся — живо заяви Чарли Бързея. — Тоя път ти ни вкара в задънена улица, Бил.
— Казвам ви, че не съм — защищаваше се Солтмън. — Пушилката ни вкара. И все пак, за какво ли е дал тия двайсет и пет хиляди?
IV
В осем и половина, когато съвсем се развидели, Малчо предпазливо отвори вратата и надникна навън.
— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Всички са запрашили обратно в Доусън. Пък аз мислех, че ще останат тука на стан.
— Не се тревожи, ще се домъкнат пак — увери го Пушилката. — Не вярвам да се лъжа, ама ще видиш половината Доусън тука, преди още да сме свършили. Хайде помогни ми сега. Работа ни чака.