Съвсем като истинска златна жила! — каза той. — Някой познавач ще може, кажи-речи, да проследи извивките й под снега. Всеки може да се излъже. Завършва с урва и виж там оголената порода. Изглежда като истинска, ама не е.
Когато двамата мъже, които пресичаха реката, се изкачиха по криволичещата из урвата пътечка, те намериха вратата на хижата затворена. Бил Солтмън, който вървеше напред, тихичко се приближи до вратата, ослуша се, след това направи знак на Чарли Бързея да дойде при него. Отвътре долиташе скърцане и стържене на макара, вдигаща тежък товар. Те изчакаха вдигането да свърши, чуха отпускането на въжето и удара на кофата о камъка. Чуха това да се повтаря четири пъти в течение на следващия час. Тогава Бързея почука на вратата. Отвътре се чу тих, спотаен шум, настъпи тишина, пак се чу спотаен шум и след пет минути. Пушилката, запъхтян, приотвори вратата един-два пръста и надникна навън. Те забелязаха по лицето и ризата му прах от натрошена скала. Поздравът му прозвуча подозрително сърдечно.
— Една минутка… добави той. — Ей сега ще изляза при вас.
Той си сложи ръкавиците, измъкна се през вратата и посрещна гостите вън, на снега. С бърз поглед те си взеха бележка, че от прах ризата му е загубила цвят на раменете, а коленете на панталоните му са набързо, но не много добре изтръскани от пръст.
— Малко раничко за гости — забеляза Пушилката. — Какво ви носи през реката? Да не отивате на лов?
— Ние разбрахме играта, Пушилка — рече поверително Бързея. — Най-добре ще е да си кажеш. Ти си намерил тука нещо.
— Ако търсиш още яйца — започна Пушилката.
— Е, стига де! Ние говорим сериозно.
— Искаш да кажеш, че желаете да купите парцели? — продължаваше да дърдори Пушилката. — Има чудесни места за строеж, но не можем още да ги продаваме. Землището не е парцелирано. Елате идущата седмица, Бързей, и ако търсиш спокойствие и тишина, ще ти покажа нещо чудесно, щом искаш да живееш тука. Идущата седмица положително ще бъде парцелирано. Довиждане. Съжалявам, че не мога да ви поканя вътре, но Малчо, е, нали го познавате. Малко е дръпнат. Казва, че е дошъл тука зарад спокойствието и тишината, а тъкмо сега спи. Не бих го събудил за нищо на света.
Както говореше, Пушилката горещо им стисна ръцете за сбогом. Все още без да спре да приказва и да им стиска ръцете, той прекрачи навътре и затвори вратата.
Те се спогледаха и многозначително си кимнаха.
— Видя ли коленете на панталоните му? — дрезгаво пошепна Солтмън.
— Разбира се. Ами раменете? Той се е блъскал и пълзял в шахтата. — Докато приказваше, Бързея шареше с очи но покрития със сняг дол; погледът му се спря върху нещо, което го накара да изсвири. — Само се обърни нататък, Бил. Виждаш ли накъде соча? Та това си е направо шахта за проучване! А погледни от двете й страни: личи къде са тъпкали снега. Ако това не е жила от двете страни, тогава аз не знам какво е златоносна жила. Това си е цяла флоксура.
— И погледни само каква е огромна! — възкликна Солтмън. — Хубаво нещо са открили, дума да няма!
— Ами я си плъзни погледа надолу по ей оная урва… виж ония канари, дето стърчат навън и пак се губят навътре. Цялата урва е също в самата жила.
— А сега само погледни по-нататък, към леда, към пътеката — посочи му Солтмън. — Ще рече човек, че е целият Доусън, нали?
Бързея хвърли един поглед и видя, че пътеката е почерняла от народ чак до далечния доусновски бряг, но който също се точеше непрекъсната върволица.
— Е, ще понадзърна в тая проучвателна шахта, преди да са стигнали тука — каза той, обърна се и бързо се запъти към дола.
Но вратата на хижата се отвори и двамата й обитатели изскочиха навън.
— Хей! — извика Пушилката. — Къде си тръгнал?
— Да си избера парцел — отговори Бързея. — Погледни реката. Целият Доусън е забързал да си купува парцели, а ние искаме да ги изпреварим и да си изберем. Нали, Бил?
— Точно така — подкрепи го Солтмън. — Има изгледи тука да стане знаменито предградие и по всичко личи, че ще бъде харесвано.
— Ние не продаваме парцели в тази част, накъдето сте се запътили — отговори Пушилката. Парцелите са ей там, вдясно и оттатък на канарите. Тази част от реката насам и по върховете е запазена. Хайде, връщайте се.
— Че ние сме си харесали тъкмо това място — възрази Солтмън.
— Ще има да вземате! — рязко отвърна Пушилката.
— Нима ще ни забраниш дори да се поразходим? — настояваше Солтмън.
— Най-решително. Вашето разхождане започва да досажда. Връщайте се оттам.
— А пък аз смятам все пак да се поразходим — упорито отговори Солтмън. — Хайде, Бързей.