— Говори с нея — повели султан Ахмед. — Виж дали ще можеш да разбереш нейния език!
Фернандо пристъпи няколко крачки напред, при което светлината от амбразурата падна върху лицето му и го освети ярко. Робинята направи повторен жест на изненада. Султанът го забеляза, но остана с впечатление, че й е чудно как е позволил достъп на друг мъж тук.
— Quelle est la langue, quo vous parlez mademoiselle? (Какъв е езикът, който говорите, госпожице?) — запита Фернандо на френски.
При тембъра на този глас тя се надигна още повече и позабави отговора. Причината вероятно се криеше в радостна уплаха. Той обаче помисли, че не разбира френски и повтори въпроса на английски:
— Do you speak English perhaps, miss? (Може би говорите английски, мис?)
— Bendito sea Dios! (Благословен е Бог!) — отговори най-сетне момичето на испански. — Вярно, че разбирам английски а френски, но нека говорим на испански!
Сега бе ред на дон Фернандо да се удиви. Но нещастието го бе приучило да бъде предпазлив. Затова той се овладя и запита, придавайки на гласа си възможно най-голямо равнодушие:
— Dios! Вие сте испанка? Останете обаче спокойно! Не издавайте изненадата си! В нашето положение човек трябва да бъде внимателен.
— Ще се съобразявам с предупреждението ви, въпреки че ми е трудно — отвърна тя. — Небеса, възможно ли е или очите ме мамят? Да, ние трябва да се владеем! Но каква радост, какво щастие, стига да не се заблуждавам!
— Какво имате предвид, сеньорита? — попита той заинтригуван.
— О, аз съм дори мексиканка — поясни тя. Малко остана на графа да не съумее да се овладее, но все пак се съвзе и отвърна:
— Мексиканка? Сеньорита, аз не бива да издавам чувствата си, понеже сме наблюдавани от зорките очи на тиранина, но казвам ви, много усилия ми коства да прикрия вълнението, което изпитвам. Та чуйте само, аз също съм мексиканец.
— Santa Madonna! Но тогава, аз сигурно не се мамя. Когато светлината от прозореца падна върху лицето ви, то ми се стори познато, също както и гласът ви, когато го чух. Нали вие сте нашият любим, обичан дон Фернандо де Родриганда?
Вече беше свръх човешките възможности да остане хладнокръвен, но как да е му се удаде. Въпреки това гласът му трепереше от възбуждение, когато запита:
— Нима ме познавате, сеньорита? А вие коя сте?
— Аз съм Ема Арбелец, дъщерята на вашия арендатор Педро Арбелец.
Настъпи пауза, по време на която не се чуваше никакъв звук, но през тази пауза порой от чувства нахлуха в сърцата на двамата пленници, на които бе съдено да се срещнат по такъв странен начин. Графът нямаше възможност да види лицето на Ема, но усети как при последните думи гласът й се прекърши. Сигурно и на него щяха да се появят сълзи в очите, ако султанът не се бе обърнал в този момент грубо към него:
— Както чувам, ти разбираш нейния език. Какъв е той?
— Говорят го в страна, която тук никой не знае.
— Как се казва?
— Мексико — рече преднамерено старият. Може би беше известно, че Миндрело е испанец и тогава имаше вероятност султанът отново да обрече Фернандо на смърт.
— Такова име не познавам. Трябва да е някоя малка мизерна държавица.
— Напротив, дори е много голяма. Във физиономията на Ахмед се четеше съмнение. Той никога не беше чувал името Мексико.
— Какво казва робинята? — попита той.
— Радостна е, че си я купил ти.
Лицето на владетеля се разведри и той продължи да се осведомява:
— От какъв произход е?
— Нейният баща е един от най-знатните мъже в страната.
— Това ми е ясно, защото тя е много красива. По-красива е от цветята и по-лъчезарна от слънцето. Как е попаднала в ръцете на емира?
— Още не сме говорили по този въпрос. Да я питам ли?
— Питай я! Нека ти разкаже, пък после ти ще го кажеш па мен.
Старецът се обърна невъзмутимо към Ема:
— Значи ти, ти си това, моя обична Ема! О, Господи, къде те виждам отново! Но да се върнем в настоящето! Султанът иска да знае как се озова по тия места. Трябва да му отговоря.
— По тия места? — попита тя. — Та аз изобщо не знам къде се намирам!
— Тази страна се нарича Харар, градът също. Мъжът, в чиято власт се намираме, е султан Ахмед Бен султан Абубекр, владетелят на страната. А сега отговори на въпроса ми!
— Бях отведена от един китайски пират в Цейлон. Там бях продадена на човека, който ме доведе тук.
— А как попадна в ръцете на китаеца?
— В продължение на много дни се носих по океана върху един сал, докато най-сетне ме прибра един холандски кораб, който пък, от своя страна, попадна край Ямайка в ръцете на китайския търговец на роби.
— На сал? Просто съм изумен! И как се озова в океана? Да не би от бреговете на Мексико?