По равнината, лежаща между Сан Хосе де Паррал и Чиуауа, препускаше отряд ездачи. Бяха два ескадрона френски chevauxiegers[34]. Вероятно бяха оставили дълга езда зад себе си, тъй като конете бяха уморени, а и ездачите не можеха да се похвалят с горда стойка. В един момент в далечината се появиха очертанията на Чиуауа и ефектът веднага си пролича. Ездачите се изпънаха, конете зацвилиха и размахаха опашки, сабите задрънчаха по-весело.
Начело яздеше покрит с белези, немного възрастен офицер. Носеше отличителните знаци на полковник. На първата улица на града нареди да се спре, попита за Главната квартира, изпрати вестоносец напред, след което музикантите заеха място отпред. Тук и там се показваше по някоя любопитна женска глава и тутакси изчезваше.
Пред Главната квартира двата ескадрона дефилираха. Това беше същата постройка, от която избяга Черния Жерар. Строяването тъкмо бе приключило и излезе Главнокомандващият. И той носеше знаците на полковник, но беше далеч по-възрастен от своя другар. Беше онзи, получил такъв паметен урок от Черния Жерар. Взеха му за почест, след което другият пристъпи към него.
— Полковник Ларамел, другар — извести. — Яздим към Виля дел Фуерте. Нося депеши от Щаба на корпуса.
— Добре дошъл! Ще починете ли все пак някой друг ден тук?
— Разбира се. Два или три, ако позволите. Само ще помоля да настаните хората ми.
— Нищо по-лесно. Имам само един ескадрон в града. Останалите квартири са празни. Те са на ваше разположение.
— Нарежда се отлично. Мога ли да ви представя моите офицери?
— Ще ви помоля.
И това стана. После съставът се оттегли, отправяйки се към бързо определените жилища. Командващият прояви любезността да покани офицерите на чаша вино. Те приеха и скоро седяха в залата, в която преди време бе разпитван Жерар.
— Как стана, другар — попята полковник Ларамел, — че оголихте толкова града от войски? Вие се намирате на един от най-опасните постове в страната.
— Имате право, по бях принуден да действам съгласно получената заповед. Това за съжаление не винаги е приятно.
— Надарил ли сте се?
— Не може да се каже точно така. Хората, общо взето, не е трудно да се държат за юздите. Има обаче един шпионин, който изглежда с дявола е сключил съюз. Той е безогледно дързък и хитър мъж. Как ля не се старае човек да го спина, но все не успява. Той с навсякъде и никъде; осведомен е за всичко, сякаш е всезнаещ и вездесъщ.
Полковник Ларамел поклати глава.
— Звучи невероятно, другар. Човекът е, и си остава човек, дори да притежава най-изтъкнати качества. Не считам за кой знае какъв фокус, още по-малко пък за невъзможно да се залови един шпионин.
— Вярвам ви. Но вие не познавате Черния Жерар.
— Черния Жерар? Действително си имате един сериозен противник. Много съм слушал за него. Името му често се споменава даже в Главната квартира. Значи този човек се намира в околностите на Чиуауа?
— От дълго време. Знаем със сигурност, че дори посещава града и има съюзници в него.
— Я гледай, и откъде го знаете?
— Черния Жерар сам ни призна.
— Той самият? — удиви се полковникът. — Странно! Как е могло да се случи?
— Беше в Чиуауа, в тази зала тук. Бяхме го заловили.
— Значи все пак. Не е ли определена награда за главата му?
— Да, значителна.
— Аха, което означава, сте я спечелил?
Комендантът се озова в неловко положение.
— Е, да, почти я бяхме спечелили.
— Как тъй, разбрах, че сте заловили нехранимайкото?
— Да, заловен и вързан посред всички офицери в таза зала тук, отделно присъстващите дами и господа. Човекът се държеше много арогантно и опърничаво и… внезапно, другар,… му се удаде да се освободи. Повали ме с удар пред цялото мнозинство и скочи през прозореца.
— Nom d’un chien! Офейка ли?
— За жалост! Тези прерийни ловци сякаш имат дявол в тялото си. Години наред се преборват с опасности. Постоянно гледат в очите насилствената смърт, оперират с различни цифри от нас. Сега съм придвижил значителни сили към форт Гуаделупа. Това е причината да намерите толкова лесно квартири. Тези хора са храбри и са в подчинение на добър командир, но въпреки всичко очаквам, че ще дадат големи жертви при превземането па форта.