— Декретът ми е известен, но не съм мислил да си позволявам прекомерно голяма строгост при изпълнението. Той по скоро би трябвало да служи за сплашване.
— Заблуждавате се, другар. Аз съм натоварен да ви връча една разпоредба за действия, изготвена от щаба на корпуса. Този документ отстранява всяко съмнение по отношение задължението, което имате да изпълнявате.
Полковникът извади от джоба на куртката си голям, многократно запечатан плик и го предаде на коменданта. Онзи го прие с думите:
— За мен работата е много важна и ще помоля да ме извините, че ще пристъпя към запознаване още във ваше присъствие.
— Четете спокойно, другар!
Комендантът отвори плика и се зачете. Лицето му приемаше суров, решителен вид. Накрая сгъна документа и заяви:
— Сега не може да има и място за съмнение. Чувствам се направо облекчен.
— И какво все пак ще извършите?
— Моят дълг! — обяви късо полковникът — Ще наредя да разстрелят заложниците.
— Кога?
— Хм! Мога ли да разчитам на вас?
— Напълно. Ще остана, докато престанете да се нуждаете от нас.
— Смятате, присъдата де се приведе в изпълнение колкото може по-скоро?
— Да. Вие може би ме познавате или поне сте слушал за мен. Досега мексиканец от мен пощада не е получил. Не мразя наистина тази нация, но я презирам. Вие ще ми окажете огромна услуга, ако позволите да присъствам на екзекуцията на тези хора.
— Мога да ви предоставя това удоволствие — дигна рамене комендантът.
— Но кога? Да се надяваме още утре.
— Не става. Все пак трябва да се проведе съд, да се произнесе присъда.
— Не е нужно, другар. Тая пасмина не заслужава чак такава церемония.
— Може би имате право. При това пълномощията ми гласят, че мога да действам по свое усмотрение. Човек застрелва бандита, щом го мерне на мушката си.
— Значи утре?
— Все пак, не. На хората трябва да се даде време да се подготвят за Небето. Жителите на тази страна са толкова религиозни, че известието да умрат с греховете си, въздейства хиляди пъти по-лошо от самата вест за екзекуцията. Трябва да им бъде разрешена изповед и опрощение.
— Е, добре. За тая цел един ден е достатъчен. И тъй, вдругиден?
— Да, вдругиден, и то в ранни зори, може би още, преди настъпване на деня.
— Заради зрителите?
— Да. Процедурата трябва да премине без много шум. Предварително никой не бива да разбере какво ще се извършва. Ще бъдат уведомени само изповедникът и неизбежно необходимите лица. Пред свършения факт, който с нищо не може да се промени, народът ще се обезсърчи. Ще осъзнае, че е твърде късно за противопоставяне.
Докато французите навлизаха в града откъм южната страна, от север се бе приближил самотен ездач. Яздеше някаква кранта, беше накачил невзрачни оръжия по себе си и въобще във всяко едно отношение, някак си не правеше впечатление на способен човек на прерията, въпреки че от пръв поглед се разбираше, че е ловец. Беше дребен, със сухо телосложение. Нямаше определен път пред себе си, а бавно обикаляше отдалеч града и изпитателните погледи, които му хвърляше, даваха да се разбере, че го върши, за да опознае Чиуауа, без да влиза в нея. Това бе Малкия Андре, изпратен от Хуарес да разузнае възможностите на французите в града. По едно време спря коня и отправи очи към кулите на централната църква. Поклащайки бавно глава, измърмори:
— Проклета история! Скитам се ден из ден в околността да науча каквото желае президентът, а не намирам никого, когото да подпитам. Сигур французите са забранили на жителите дори да излизат от града. Та това си е направо обсадно положение.
Като се намества известно време напред-назад по седлото, продължи:
— А трябва да очаквам днес Хуарес вече да е тръгвал насам. И какво ще му кажа не знам нищо, страшно се изложих. Ама пък да вляза? Хмм!
Андре поклати замислено глава.
— Рисковано е. Какво ли, ако тези французи наистина ме сметнат за шпионин? Добрият Андреас Щраубенбергер би могъл зле да си изпати.
Сега и конят поклати глава и изцвили.
— Няма да си изпатя? — рече ловецът. — Ти си на друго мнение? Може би имаш право. Ако продължавам да се мотая пред града, няма да узная нищо, значи трябва да вляза. Освен това — добави с известна гордост, — аз съм малкия Андре и имам оръжия. И друго, трябва да се видя и говоря със сеньорита Емилия.
Дребният мъж насочи коня към града. Действително дръзна да навести неприятеля. Строго погледнато това рисковано начинание не бе тъй опасно, както при Черния Жерар. Онзи бе известен на французите като враг, Базен дори беше определил за главата му награда от пет хиляди франка. После той бе принуден да се промъква тайно в тъмата на нощта. Друго бе положението при Андре. Никой французин не беше го виждал някога като враг, още повече че по името човек разпознаваше в негово лице един ловец от Севера. Даже и да възникнеха някакви съмнения, че е шпионин на Хуарес, това по никой начин не можеше да се докаже. Поне се предполагаше, че не поставя живото си на карта.