В началото на първата улица, където по-рано имаше караул, днес нямаше никой. Комендантът бе сметнал тези предохранителни мерки за ненужни. Беше изпратил срещу врага едно многочислено отделение и това бе причината да счита, че вече нищо не заплашва останалият в тила град. Ето как Андре влезе необезпокоявано в селището. Завил веднага във втората улица, за да избегне главната артерия на движението, той се озова пред малка вента, чиято широка порта гостоприемно гледаше към него.
На слизане от коня забеляза една висока, дълга сграда, издигаща се срещу вентата. На балкона й в този момент се намираше една дама, над чието лице бе спуснат лек воал, предпазвайки го от влиянието на слънцето и вятъра. Ако имаше възможност да надникне зад него, щеше да забележи, че очите и се спряха с известно любопитство на него, а когато изчезна с коня зад портата, тя влезе обратно в стаята и посегна към звънеца. На подадения сигнал се появи една прислужница.
— Желая да разговарям със съдържателя на вентата, ала без много шум.
При тези думи на господарката, слугинята отново се отдалечи и скоро един стар, посивял мексиканец закрачи към вентата отсреща. Този човек беше майордомът на споменатата импозантна постройка. След кратко търсене намери съдържателя г в двора, който го забеляза и тръгна да го посрещне.
— А, сеньор, кого търсите? — попита.
— Вас. — отговори старият. — Ще ви помоля да дойдете при сеньоритата.
— В такъв случай сигурно очаква някаква компания и желае да поръча при мен нещо за ядене.
— Не. Наредено ми е да ви кажа, че иска да разговаря с вас без много шум.
Съдържателят пристъпи към стария и запита, този път шепнешком:
— Да не би да се пристигнали новини за Хуарес?
— Не съм чул нищо.
— Е, после може би ще го разбера. Кажете на сеньоритата, че ще се явя!
Старият кимна и се отдалечи. Съдържателят влезе а салона, където Андре седеше съвсем сам.
— Добре дошъл, сеньор. — поздрави съдържателят.
Андре го стрелна с бърз, изпитателен поглед и отвърна на развален испански:
— Благодаря, сеньор. Какво имате за пиене?
— Всичко, каквото душата ви пожелае.
— Аха, това е добре! И бира?
— Не.
— Вино?
— Не.
— Шоколад?
— Не. Сутринта имаше, но свърши.
— Тогава поне една лимонада?
— Не, захарта привърши.
— Или един джулеп?
— За жалост, също не. Шишето се изпи, трябва да купя друго.
— Но, дявол да го вземе, сам казахте, че мога да получа всичко, каквото ми пожелае душата. А сега, когато ви съобщавам какво искам, излиза, че няма абсолютно нищо налице.
— За това сам сте си виновен, сеньор. Защо душата ви пожелава тъкмо онова, което нямам!
Андре се засмя.
— А-а, така ли стоят нещата! Е, я кажете тогава, какво имате!
— Имам всичко, ама точно сега някои неща са свършили. Но с чаша пулке с готовност ще ви обслужа.
— Нейсе, носете я, сеньор! Пак по-добре, отколкото нищо.
Съдържателят напълни една чаша от някаква голяма стомна. Сервира я на Андре и онзи я поднесе до устните си. Но едва направил глътка, изкриви лице, сякаш е погълнал жарава и извика:
— Дяволска работа!
— Охо, да не искате да кажете, че пулкето не си го бива? — запита съдържателят.
Андре отвърна предпазливо:
— О, сигурно е добро, дори отлично за един мексиканец.
— Ама за вас не?
— Не. Не съм й навикнал на тази напитка.
— Значи не сте мексиканец?
— Не. Не се ли досетихте по езика ми?
— Човек може да се заблуди. Мога ли да ви запитам какъв сте?
— Ловец съм.
— Така си и помислих. Но какъв ловец по-точно? Ловец на бизони, ловец на змии или някакъв друг?
— А, да, забравих, че в тая хубава страна ловджийството следва мексикански привички. При нас един ловец стреля по всичко, каквото мерне.
— Значи сте северняк?
— Да.
— Янки?
— Не.
— Тогава канадец?
— Също не.
— Какъв друг, щом сте от Севера?
— Че само янки и канадци ли се скитат из Скалистите планини? Та там се срещат честни мъжаги и нехранимайковци от всички обществени слоеве. Що се отнася до мен, аз съм немец.